Въпреки цялата умора Щит-наковалня беше изпитал нарастващо вълнение. Нещо се беше случило. Някъде. И сякаш в отклик беше почувствал как се изцежда кръвта от него, как опразва жилите му, опразва сърцето му, излива се през някаква рана, която все още не беше открил. И го оставяше… непълен.
„Все едно, че съм предал вярата си. Ала не съм. Празнотата от изгубената вяра се запълва с усилващото се самосъзнание — словата на един отдавна мъртъв дестраянт. Човек не отстъпва, човек замества. Вяра със съмнение, скептицизъм, отрицание. Нищо не съм предал. Няма го пороя от думи, вътрешната ми защита. Всъщност смалил съм се до пълна тишина. Празен… сякаш очаквам някакво обновление…“
Тръсна глава.
— Вятърът пищи твърде силно за ушите ми — рече той, без да откъсва очи от редута на Източен страж. — Хайде да слизаме долу.
Сто и двадесет войници бяха останали годни за бой. Седемнадесет Сиви меча лежаха мъртви или бавно издъхващи покрай една от стените. Въздухът вонеше на пот, урина и гниеща плът. Рамките на входовете към Залата бяха покрити с почерняла кръв, изстъргана по плочите, за да не се хлъзга. Отдавна починалият архитект, оформил залата, сигурно щеше да се стъписа, ако можеше да види в какво се е превърнала. Благородната й красота сега бе приютила сцена от кошмар.
На трона, с грубо съшита кожа върху полуизядения труп, седеше принц Джеларкан, с извадени очи, с оголени зъби в усмивка, която се уширяваше от това, че влагата в устните изсъхваше и те се отдръпваха назад. Уширяващата се усмивка на Смъртта — прецизен, поетичен ужас. Достоен за мрачния дворцов съвет, в който се беше превърнала Великата зала. Младият принц, който беше обичал своя народ и бе споделил неговата участ.
Време беше за тръгване. Итковиан стоеше до главния вход и оглеждаше оцелелите си Сиви мечове. Бяха се строили срещу него, вкочанени, с очи като камък. Вляво две капънски новобранки държаха юздите на двата останали бойни коня. Самотният джидрат — другарят му беше издъхнал преди няколко мига — крачеше, навел глава, с отпуснати рамене, покрай стената зад строените наемници. Държеше по един очукан меч във всяка ръка, лявата — изкълчена от дивашкия замах, стоварил се в една мраморна колона преди две нощи.
Щит-наковалня мислеше да се обърне към бойците си, поне за да ги почете, ала сега, докато стоеше и оглеждаше вкаменените им лица, разбра, че никакви думи не са му останали: никакви думи, които да изразят онова, което ги беше свързало взаимно; нищо, което можеше да се сравни със странно хладната гордост, която изпитваше в този момент. Накрая той извади меча си, провери ремъците, които придържаха щита на лявата му ръка, и се обърна към главния вход.
Коридорът зад него беше разчистен от труповете, с проход между струпаните тела към външните порти.
Итковиан закрачи през този злокобен проход, пристъпи между килналите се, разбити крила на вратата и излезе под слънчевата светлина.
При многобройните си щурмове панионците бяха издърпвали падналите си другари от широките стъпала на входа, бяха използвали каменния двор, за да трупат безразборно грамади от тела — сред тях и все още живите, които издъхваха след това било от раните си, било от задушаване.
Итковиан спря на горната площадка. Шумът на битката все още се носеше откъм площад Джеларкан, ала не чу нищо друго. Тишината се беше спуснала като саван над сцената пред очите му, тишина, така неуместна за оживения доскоро външен двор в един процъфтяващ град, тишина, която дълбоко разтърси Итковиан за първи път, откакто беше започнала обсадата.
„Донеси ми победата след всичко това, скъпи Финир.“
Заслиза бавно по стъпалата. Камъните сякаш се огъваха под ботушите му. Отрядът му го последва, без дума.
Излязоха през разбитата порта и започнаха да си проправят път сред труповете по рампата, а после — по улицата зад нея. Дори и да не срещнеха съпротива, пътят щеше да се окаже дълъг. И нямаше да мине без битка. Това, което ги връхлиташе сега, беше каквото виждаха очите им, каквото носовете им миришеха и каквото усещаха под нозете си.
Битка, в която щитовете и бронята се оказваха безполезни, битка, в която размахването на мечовете беше напразно. Единствената защита беше душа, вкочанена нечовешки, а за Итковиан тази цена беше твърде висока. „Аз съм Щитът-наковалня. Предавам се пред това, което лежи пред мен. По-гъста от дим, скръбта се е развихрила и вече заглъхва, сгъстила безжизнения въздух. Един унищожен град. Дори оцелелите, криещи се долу в тунелите… Финир да ме вземе дано, по-добре изобщо да не излизат оттам… за да не видят това.“