Пътят ги поведе през гробищата. Итковиан огледа мястото, където с войниците си бяха устояли. Не изглеждаше по-различно от всичко останало. Мъртвите лежаха на купове. Както се беше заканил Брукалаян, нито един камък по улиците не беше оставен без съпротива. Този малък град беше направил всичко възможно. Победата на Панион беше неизбежна, но все пак бяха останали прагове, превърнали неумолимата инерция в проклятие.
А сега Белоликите кланове на баргастите бяха провъзгласили своята неумолимост. Онова, което панионците бяха нанесли, им беше върнато. „Всички сме тласнати в един свят на лудост, но тепърва на всеки от нас се пада да се изтръгнем сами от тази Бездна, да се измъкнем от виещата се надолу спирала. От ужаса трябва да се роди скръбта, а от скръбта — състраданието.“
Когато отрядът навлезе в задръстения булевард в края на квартал Дару, от една уличка се появиха двайсетина баргасти. С окървавени криви мечове в ръцете; белите маски бяха опръскани с червени петна. Водачът им се ухили широко на Щит-наковалня.
— Защитници! — избоботи той на груб капънски акцент. — Харесва ли ви дарът на освобождението?
Итковиан пренебрегна въпроса.
— В Хомота има ваши съплеменници, сър. Виждам, че защитното сияние около цитаделата гасне.
— Да, ще видим костите на своите богове — закима воинът. Малките му черни очи огледаха Сивите мечове. — Водиш племе от жени.
— Капънски жени — отвърна Итковиан. — Най-здравата опора на града, макар че на нас се падна да го открием. Те вече са Сиви мечове, сър, и с тях сме много по-силни.
— Видяхме вашите братя и сестри навсякъде — изръмжа баргасткият воин. — Ако ни бяха врагове, щяхме да се радваме, че са мъртви.
— А като съюзници? — попита Щит-наковалня.
Баргастките бойци като един отвърнаха с жест, с опакото на десницата на челото — кожените ръкавици забърсаха потните бели чела. Водачът им каза:
— Загубата пълни сенките, които хвърляме. Знай го, войнико. Врагът, който ни оставихте, беше прекършен.
Итковиан сви рамене.
— Вярата на Панион не познава почит. Само необходимост. Силата им е рехава. Ще ни придружите ли до Хомота?
— Само встрани и зад вас, войници. Сянката ви е чест за нас.
Повечето сгради на квартала Дару бяха изгорели, сринали се бяха на места и бяха задръстили улиците с отломки. Докато Сивите мечове и баргастите завиваха през най-малко запушените пътища, погледът на Итковиан бе привлечен от една все още държаща се постройка, вдясно. Жилищна сграда, стените й бяха някак странно приведени. До стената срещу него бяха запалени огньове — пърлеха камъните, но напорът на пламъците по някаква причина се удържаше. Всички сводести прозорци, които можеше да види, бяха барикадирани.
Баргастът до него изръмжа:
— Расата ви трупа гробните си могили.
Щит-наковалня го погледна неразбиращо.
— Сър?
Воинът кимна към обгърнатата с пушеци сграда и продължи коментара си:
— Да, по-лесно е, отколкото да копаеш ями и ровове извън града и след това да ги затрупваш с пръст. Изглежда, обичате да имате ясна гледка от стените. Но ние не живеем сред мъртъвците си като вашите хора…
Итковиан се обърна отново да огледа сградата, вече леко назад и вдясно. Присви очи. „Барикадите по прозорците. И те са от плът и кости. Бивни свещени, кой би могъл да вдигне такъв некропол? Не е възможно да се е получило при отбрана…“
— Приближихме се — каза воинът до него. — Стените отделяха топлина. От пукнатините им се цедеше желирана течност. — Направи нов жест, този път — с трепет. Дръжката на меча му издрънча в изкованата от монети броня, покриваща тялото му. — Кълна се в костите на предците ни, войниче. Побягнахме.
— Само тази сграда ли е… запълнена така?
— Друга не сме видели, макар че минахме покрай някакво имение, което все още се държеше — оживели трупове стояха на стража при портата и по стените. Въздухът вонеше на магия, излъчваше се гнусна некромантика. Казвам ти, войниче, ще се радваме по-скоро да напуснем този град.
Итковиан мълчеше. Чувстваше се разкъсан. Откровението на Финир прогласяше истината за войната. Говореше истината за жестокостта, която човечеството бе способно да развихри срещу собствената си раса. Войната се играеше като игра от онези, които водеха другите; играеше се върху една илюзорна арена на спокоен разум, но тези лъжи не можеха да надвият реалността, а реалността сякаш беше безгранична. Откровението съдържаше призив за сдържаност и настояваше, че славата, която трябва да се търси, не е сляпа, а по-скоро слава, породена от хладен и ясен взор. Сред безграничната реалност живееше обещанието за изкупление.