Този взор вече убягваше на Итковиан. Беше се свил като затворено в клетка животно, жестоко ръчкано отвсякъде. Бягството му беше отказано, ала този отказ беше самоналожен, породил се беше от съзнателната му воля, оформили го бяха словата на собствената му клетва. Длъжен беше да понесе това бреме, на каквато и да било цена. Пламъците на мъстта го бяха преобразили. Най-сетне щеше да се превърне в изкуплението — за душите, паднали в този град.
„Изкупление?“ За всеки друг, но не и за него. За това трябваше само да обърне очи към своя бог. „Но какво стана, скъпи Финир? Къде си? Коленича, очаквам докосването ти, ала те няма никъде. Твоето царство… сякаш е празно.“
„Къде бих могъл да отида тепърва?“
„Да, все още не съм приключил. Това го приемам. А когато приключа? Кой ме очаква? Кой ще ме прегърне?“
Прониза го трепет.
„Кой ще ме прегърне?“
Щит-наковалня изтласка въпроса от ума си и се помъчи да възвърне решимостта си. Нямаше избор, в края на краищата. Трябваше да бъде скръбта на Финир. И ръката на справедливостта на своя бог. Непоносима отговорност. И съзнаваше, че скоро предстои да плати цената й.
Наближиха площада пред Хомота. Виждаха се още баргасти, стичаха се от страничните улици. Далечният шум от боевете на площад Джеларкан, който ги беше придружавал през целия следобед, вече беше заглъхнал. Врагът беше изтласкан от града.
Итковиан не мислеше, че баргастите ще се втурнат в гонитба. Бяха постигнали онова, за което бяха дошли. Панионската заплаха за костите на боговете им беше отстранена.
Септарх Кулпат вероятно все още беше жив, щеше да престрои разсипалата се войска, да въдвори отново дисциплина и да се подготви за следващия си ход. Или контраатака, или отстъпление на запад. И в двете имаше рискове. Силите му навярно щяха да се окажат недостатъчни, за да си възвърне града. А армията му, след като беше загубила своите лагери и пътища за снабдяване, скоро щеше да започне да страда от липса на продоволствие. Положението им не беше никак завидно. Капустан, малък и незначителен град, се беше превърнал в проклятие. А отнетият тук живот означаваше едва началото на предстоящата война.
Излязоха на площада.
Мястото, където беше паднал Брукалаян, бе точно пред тях, но всички трупове бяха махнати — взети, без съмнение, от изтеглящите се панионци. Плът за поредния царствен пир. „Все едно. Гуглата дойде за него. Лично. Дали беше знак на почит, или дребнаво злорадство от страна на бога?“
Погледът на Щит-наковалня се задържа още за миг върху опетнените със засъхнала кръв каменни плочи, след което очите му се плъзнаха към главната порта на Хомота.
Сиянието беше спряло. В сенките под свода на портата се появиха фигури.
Всеки подстъп към площада беше пълен с баргасти, но не пристъпваха напред.
Итковиан се обърна към отряда си. Очите му намериха капитана — доскорошния старши сержант, обучаващ новобранците — след това Велбара. Огледа разкъсаните им оцапани брони, смръщените им изнурени лица.
— Ние тримата — в центъра на площада.
Двете жени кимнаха.
Тримата закрачиха напред. Хиляди очи се приковаха в тях, последвани от ръмжене и ропот, след това — от ритмично, приглушено дрънчене на мечове върху щитове.
Появи се друга група, отдясно. Войници в непознати за Итковиан униформи и сред тях — мъже и жени с нашарени лица и ръце, като диви котки. Втората група се водеше от мъж, когото Итковиан вече бе срещал. Щит-наковалня забави хода си.
„Грънтъл.“ Името го удари като чук в гърдите. Жестока увереност изпълни мисълта му. „Смъртният меч на Трейк, Тигъра на лятото. Първият герой се е възвисил.“
Итковиан се вцепени за миг, после отново закрачи напред и спря в самия център на откритото пространство.
Един от войниците в чуждата униформа се бе доближил до Грънтъл. Беше стиснал под рамото мускулестата му, нашарена с тигровата татуировка ръка и изрева нещо на останалите, които се спряха на място, докато той и Грънтъл продължиха напред, право към Итковиан.
Вълнение при портата на цитаделата привлече вниманието им. Оттам излизаха жреци и жрици от Съвета на маската, държаха мъчещия се да се отскубне свой съратник и го дърпаха напред. Най-отпред — Рат-Трейк. На стъпка зад него — търговецът дару, Керули.
Войникът и Грънтъл първи стигнаха до Итковиан.
Тигровите очи на Грънтъл изгледаха Щит-наковалня изпод шлема на дару.
— Итковиан от Сивите мечове, свърши се.
Не се налагаше да пита повече. Истината бе като нож в сърцето му.