— Нашият бог е… свършил. Наистина. И така… молете, Рат-Финир, някое милостиво същество да гледа благосклонно на вас.
При тези думи Рат-Трейк се извърна рязко към Щит-наковалня.
— Кълна се в Бездната, Итковиан — не съществува толкова мръсно престъпление за онова, което се каните да му сторите! Душата му ще бъде разкъсана! Там, където ще идат късовете, там няма милостиви същества! Итковиан…
— Замълчете, сър. Присъдата е моя и на Откровението.
Жертвата изпищя.
А Итковиан замахна с меча. Ръбът на оръжието изтрещя в камъка. Кръвта швирна от китките на Рат-Финир. Дланите… ги нямаше.
Итковиан удари с плоското на меча по отсечените чукани. Плътта зацвърча. Писъците на Рат-Финир изведнъж секнаха — той бе изгубил съзнание. Капитан Норъл се отдръпна и го остави да лежи вкочанен върху камъка.
Паран заговори.
— Щит-наковалня, изслушайте ме. Моля ви. Финир го няма — сега той върви в царството на смъртните. Така той не може да ви благослови. С това, което поемате върху себе си… няма къде да се иде, няма как да се освободите от бремето.
— Знам го не по-зле от вас, сър. — Итковиан не откъсваше очи от Рат-Финир, който се свестяваше. — Но това знание не променя нищо.
— Има друг начин, Щит-наковалня.
Той се обърна към него, присвил очи.
Паран продължи:
— Направен е… избор. Тук аз съм само вестоносецът…
Рат-Трейк пристъпи към Итковиан.
— Ние ще ви приемем радушно, сър. Вас и вашите следовници. Тигърът на лятото се нуждае от вас, Щит-наковалня, и ви предлага прегръдката си…
— Не.
Очите зад маската се присвиха.
— Итковиан — заговори отново Паран. — Това беше предвидено… пътят, подготвен за… от Древни сили, пробудили се отново и действащи на този свят. Тук съм, за да ви съобщя какво искат те да направите…
— Не. Заклел съм се на Финир. Ако трябва, ще споделя неговата съдба.
— Предлага ви се спасение — не измяна! — извика Рат-Трейк.
— Така ли? Не искам да слушам повече, господа. — В краката му Рат-Финир се беше съвзел. Итковиан го погледна и прошепна: — Още не съм приключил.
Тялото на Рат-Финир потръпна, от устата му се изтръгна разкъсващ гърлото писък, ръцете се откършиха, изтръгнати сякаш от невидими, нечовешки длани. Тъмни татуировки се появиха по кожата му, но не шарките на Глигана — защото не този бог бе приел отсечените ръце на Рат-Финир. По плътта му залазиха неведоми знаци — ищецът налагаше своето клеймо, посягаше за душата на смъртния.
Мехури избиха по кожата, спукаха се и от тях блъвна гъста жълта гной.
Писъци на непоносима, невъобразима болка изпълниха площада, тялото на каменните плочи се гърчеше, и мускул, и тлъстина се стапяха под кожата, кипваха и я разкъсваха.
Но човекът все още не издъхваше.
Итковиан прибра меча в ножницата.
Малазанецът го осъзна пръв. Ръката му се изпъна и стисна Щит-наковалня за рамото.
— Кълна се в Бездната, недейте…
— Капитан Норъл.
Тя стисна дръжката на меча си и изхриптя:
— Капитан Паран, отдръпнете се.
Той се обърна рязко.
— Да, и вие сте ужасена от това, което иска да…
— Въпреки това. Пуснете го или ще ви убия.
При тази заплаха очите на малазанеца блеснаха странно, но Итковиан нямаше време да мисли за младия капитан. Имаше отговорност. Рат-Финир бе наказан достатъчно. Болката му трябваше да свърши.
„А мен кой ще спаси?“
Паран отдръпна ръката си.
Итковиан се наведе над гърчещото се обезобразено тяло върху камъните.
— Рат-Финир, чуй ме. Да, идвам. Ще приемеш ли прегръдката ми?
Въпреки цялата завист и злоба, натрупана в изтерзания жрец, въпреки всичко, което бе довело до предателството не просто на Брукалаян — Смъртния меч, — но и на самия Финир, някаква капка милост се бе съхранила в душата му. Милост и разбиране. Тялото му потръпна, нозете се свиха и той се помъчи да изпълзи от сянката на Итковиан.
Щит-наковалня кимна, обгърна с ръце покритото с гной тяло и се надигна.
„Разбирам, отказваш ми ужаса, и знам, че това е последният ти жест. Изкупителният жест. На това съм длъжен да отвърна със същото, Рат-Финир. Да. Приемам вашата болка, сър. Не, не отхвърляйте този дар. Освобождавам душата ви за Гуглата, за утехата на смъртта…“
Паран и всички останали виждаха само Щит-наковалня, застанал неподвижен, с Рат-Финир в ръцете му. Изтерзаният, плувнал в кръв жрец продължи съпротивата още миг, после сякаш се сви в себе си и писъците му заглъхнаха в безмълвие.
Животът му се разгърна в ума на Итковиан. Пред него се разстла пътят на жреца към измяната. Видя един млад послушник, с чисто сърце, обучен жестоко не в благочестие и вяра, а в циничните уроци на светските борби за власт. Страстта към власт и господство бе като змийско гнездо, несекваща надпревара между дребнави умове, с илюзорна награда. Живот сред студените зали на Хомота, опразнил жреческата душа. Егоизмът запълваше кухините от изгубената вяра, тормозен от страхове и ревност, за които единственият отговор бяха злодеянията. Нуждата да оцелееш превръщаше всяка добродетел в стока, с която може да се търгува.