Итковиан го разбираше, можеше да разбере всяка предприета стъпка, водеща неизбежно до предателството, всички сделки с човешки съдби, сключени с агентите на Панион Домин. И сред всичко това — съзнатото от Рат-Финир, че с деянията си е увил усойница около себе си и нейната целувка е гибелна. Тъй или иначе беше мъртъв, но твърде много се беше откъснал от вярата си, твърде далече бе отишъл, за да допусне, че някой ден ще може да се върне.
„Вече те разбирам, Рат-Финир, но разбирането не е синоним на оправданието. Справедливостта на наказанието ти е непоклатима. Затова трябваше да познаеш болката.“
„Да, Финир трябваше да те чака; нашият бог трябваше да приеме отсечените ти длани, за да може да те погледне след смъртта, да може да изрече словата, предназначени за теб и само за теб — словата, изписани върху кожата ти. Последното изкупление за престъпленията ти. Така трябваше да бъде.“
„Но Финир го няма.“
„А това, което сега те държи, има… други желания.“
„Сега аз му отричам правото да те владее…“
Душата на Рат-Финир изкрещя, опита се отново да се изтръгне. Врязвайки думи сред вихъра: „Итковиан! Недей! Остави ме с това, моля те. Не е за твоята душа — никога не съм го искал — моля те, Итковиан…“
Щит-наковалня стегна духовната си прегръдка и прекърши последните прегради. „Ничия скръб не мога да откажа, сър. Дори и вашата.“
Ала преградите, щом бъдат свалени, не избират какво да мине през тях.
Бурята, която порази Итковиан, го премаза. Болката беше толкова силна, че сякаш се превърна в някаква абстрактна сила, оживяла стихия, която сама беше изпълнена с паника и ужас. Той се разтвори за нея, остави се писъците й да го изпълнят.
На бойното поле, след като се усмири и последното сърце, остава болка. Затворена в пръстта и камъка, изпъната във въздуха от едно място към всяко друго, паяжина от памет, тръпнеща в безмълвна песен. Ала за него клетвата отхвърляше дара на безмълвието. Чуваше Итковиан тази песен. Изпълваше го изцяло. И той беше нейният контрапункт. Отговорът й.
„Вече те имам, Рат-Финир. Намерен си и ето, аз… отвръщам.“
Изведнъж, отвъд болката — взаимно усещане. Чуждо присъствие. Неимоверна сила. Не злокобна, но дълбоко… различна. И от това присъствие: прилив на смут, на терзание. Усилие да сътвори от нечакания дар на две смъртни длани… нещо красиво. Ала човешката плът не можеше да съдържа такъв дар.
Ужас сред бурята. Ужас… и скръб.
„А, дори и боговете плачели. Предай се тогава на моя дух. Ще поема и твоята болка.“
Чуждото присъствие се отдръпна, отвратено. Но вече беше късно. Прегръдката на Итковиан поднесе неизмеримия си дар…
… и бе погълната. Усети как собствената му душа се разпада… разкъсва се… прекалено бързо!
Под студените лица на боговете се таеше топлина. Ала това бе сляпа скръб, защото не боговете бяха неразгадаеми. Непонятни бяха смъртните. А колкото до боговете — те просто плащаха.
„Ние сме… колелото за изтезания, на което са разпънати те.“
После чувството заглъхна, напусна го с чуждия бог, успял да се изтръгне, остави го със смътното ехо от скръбта на някакъв далечен свят — свят със своите варварства, пластове и пластове дълга, изтерзана история. Заглъхна… и изчезна.
Оставяйки го с разкъсващо сърцето знание.
Нищожна милост. Огъваше се под болката на Рат-Финир и усилващия се напор на ужасната смърт на Капустан и прегръдката му ставаше все по-широка. Прииждащите от всички посоки души — ничия съдба не заслужаваше да бъде забравена, да остане непризната. Никого нямаше да върне. Десетки хиляди души, живот, преживян в болка, в загуба, в любов и в тъга, всеки водещ до… всеки яхнал спомена за своята агонизираща смърт. Желязо и огън, и дим, и срутващ се камък. Задушаваща прах. Спомени за жалкия, безсмислен край на хиляди и хиляди животи.
„Трябва да изкупя. Трябва да отвърна. На всяка смърт. Всяка смърт.“
Изгубил се беше сред бурята, прегръдката му не можеше да се затвори около неописуемия ужас, който го връхлиташе. Но продължаваше да се бори. Раздаваше покой. Изтръгваше травмата на болката, за да освободи душите и те да намерят пътя си… към нозете на безчетните богове, към Царството на самия Гугла или към самата Бездна. Неизбежния път. Да освободи душите, оковани в своята изтерзана смърт.