„Аз съм… Щитът-наковалня. За мен е това… да държа… да го удържа. Още… богове! Откупете ги и ги спасете! Това е моята задача. Сърцето ми се кълне — аз съм скиталецът сред мъртвите на бойното поле, аз съм носителят на мира, изкупителят на падналите. Аз съм утешителят на прекъснатия живот. Без мен смъртта е безсмислена, а отрицанието на смисъла й е най-голямото престъпление на света към собствените му чеда. Дръж се, Итковиан… дръж се здраво…“
Ала го нямаше бога, на когото да се опре, нямаше го здравото, непоклатимо присъствие, което да се отзове на собствената му нужда. Беше само една смъртна душа…
„И все пак не трябва да се предавам. Чуйте ме, богове! Може да не съм ваш. Но вашите паднали чеда са мои. Вижте какво се крие зад студеното ми лице. Гледайте!“
Сред площада, сред възцарилата се мъртвешка тишина, Паран и другите видяха как Итковиан бавно се смъкна на колене. С гниещия труп в ръцете. Самотната коленичила фигура сякаш обхващаше умората на целия свят, образ, който се жигоса в ума на капитана, образ, за който знаеше, че никога няма да го напусне.
От битките — от войните, — които още кипяха в душата на Щит-наковалня, външно не се виждаше нищо. След дълга пауза Итковиан посегна и отвърза шлема си, смъкна го и отдолу се показа плувналата в пот кожена подплата. Дългата му прогизнала от пот коса се беше полепила по челото и врата и скриваше лицето му. Той стоеше на колене, навел глава. Трупът в ръцете му се разсипваше на бяла пепел. Щит-наковалня не помръдваше.
Неравното повдигане и смъкване на гърдите му се забави.
И спря.
Сърцето на капитан Паран заби бясно, той притича, стисна Итковиан за раменете и го разтърси.
— Не, проклет да си! Не съм дошъл, за да видя това! Събуди се, кучи сине!
„… мир… имам ли те вече? Дарът ми… ах, това бреме…“
Главата на Щит-наковалня се отметна назад и той вдиша хрипливо.
„Утаява се… Каква тежест! Защо? Богове, всички вие гледахте. Безсмъртните ви очи бяха свидетели. Ала не се намесихте. Защо отхвърлихте вика ми за помощ? Защо?“
— Малът! — изрева малазанецът.
Лечителят затича напред, но очите на Итковиан се спряха върху Паран и той вдигна ръка.
— Не зная как — изхриптя гласът му, — но вие ме върнахте…
Паран се усмихна с усилие.
— Вие сте Щитът-наковалня.
— Да — прошепна Итковиан. „И Финир да ми прости дано, това, което направи, не беше милост…“ — Аз съм Щитът-наковалня.
— Усещам го във въздуха — каза Паран, взрян в очите му. — Той е… пречистен.
„Да. А все още не съм приключил.“
Грънтъл гледаше малазанеца и неговия лечител — говореха в центъра на площада с командира на Сивите мечове. Мъглата на мислите му, загърнала го, както едва сега осъзна, вече от няколко дни, бе започнала да изтънява. Подробностите го връхлетяха и очевидната промяна, която бе претърпял, го обезпокои.
Очите му виждаха… другояче. С нечовешка острота. Всяко движение — все едно колко смътно или периферно — привличаше вниманието му, изпълваше сетивата му. И мигом можеше да прецени незначителни ли са тези движения, или таят заплаха, на плячка ли са, или са нещо непознато: инстинктивни решения, които вече не стояха дълбоко заровени, а се промъкваха под повърхността на ума му.
Можеше да усети всеки свой мускул, всяка жила и кост, можеше да се съсредоточи върху всяка от тях, изключвайки всичко друго, и с добиването на този частичен усет властта над тялото бе абсолютна. Можеше да премине през леса в абсолютна тишина, стига да го поискаше. Можеше да замръзне, да прикрие дори дъха, който издишва, и да стане съвсем неподвижен.
Но промените, които чувстваше, бяха много по-дълбоки от тази външна, физическа проява. Жестокостта, утаила се в него, бе на убиец. Хладна и неумолима, лишена от състрадание или колебливост.
И осъзнаването на това го ужаси.
„Смъртният меч на Тигъра на лятото. Да, Трейк, усещам те. Зная какво си направил от мен. Проклятие, можеше да попиташ поне.“
Погледна към своите следовници, съзнавайки, че са точно това. Следовници, заклети в самия него. Ужасяваща истина. Сред тях — и Стони Менакис — „Не, тя не е на Трейк. Избрала е Древния бог на Керули. Добре. Ако трябваше да коленичи пред мен, едва ли щяхме да мислим за религиозни неща… а дали е възможно това? Ех, момиче…“
Усетила очите му, тя го погледна.
Грънтъл й намигна.
Тя вдигна вежди и той разбра тревогата й, от което още повече го досмеша — единственият му възможен отговор на ужаса от онзи жесток убиец, криещ се в него.
Стони се поколеба, след което се приближи.