Изчака, но никой не каза нищо.
— Вместо това Дужек и Уискиджак са принудени да влязат в сложна шарада, за да ни спечелят за съюзници. Те са войници, ако не сте забравили. Войниците получават заповеди. Ако не им харесат, толкова по-зле. Ако това означава фалшиво обявяване извън закона — без да се позволи всеки редник в армията да узнае тайната и по този начин да се премахне възможността тя изобщо да остане тайна, — тогава един добър войник стиска зъби и продължава… Истината е проста — поне за мен. Бруд, ние с теб сме се борили с малазанците като истински освободители. Без да искаме пари или земя. Мотивите ни не са ясни и на самите нас — представи си как трябва да изглеждат те за императрицата? Необясними. Ние, погледнато отстрани, сме се обвързали с възвишени идеали, с едва ли не дръзки идеи за жертвоготовност. Ние сме нейният враг и аз не мисля, че тя дори знае защо.
— Тия ми ги пей на Бездната — изръмжа Каллор. — В нейната империя не би могло да има място за нас — за никой от нас.
— Това изненадва ли те? — попита Рейк. — Ние не можем да търпим контрол. Голата истина е, че ние се борим за собствената си свобода. Без граници за Лунния къс. Без световен мир, който ще направи военните главатари и пълководците, и наемническите отряди старомодни. Борим се срещу налагането на ред и срещу железния юмрук, който стои зад него, защото няма да се покорим на онези, които размахват юмрука.
— Никога — изръмжа Бруд.
— Точно така. Защо тогава недоволствате, че императрицата е проявила това желание и е поела съпътстващите го отговорности?
Корлат беше вперила поглед в своя господар. За пореден път смаяна, за пореден път — обзета от благоговеен трепет. „Драконовата кръв в жилите му. Той не мисли като нас. От кръвта ли е това? Или от нещо друго?“ Нямаше отговор, непонятен й беше мъжът, когото следваше. Изведнъж я обля вълна на гордост. „Той е Синът на Тъмата. Господарят, пред когото се струва да се закълнеш във вярност — единственият може би. За мен. За Тайст Андий.“
Каладън Бруд отрони тежка въздишка.
— Я сипи още по едно, проклет да си.
— Ще оставя отвращението си настрана — рече Каллор и се надигна от стола. Дългата му ризница издрънча. — Поставям въпрос, който съвсем маргинално е свързан с казаното дотук. Капустан е прочистен. Пред нас е реката. На юг от нея — три града, които чакат да се тръгне към тях. За да стане това методично, като една армия ще се затрудним и забавим сериозно. Сетта, в частност, не е на пътя ни към Корал. Следователно армията трябва да се раздели на две, като се събере отново на юг от Лест и Сетта, може би при Маврик, преди да ударим по Корал. Въпросът: по какъв принцип да се разделим?
— Сериозна тема — промърмори Рейк. — Подходяща за предстоящото съвещание.
— И нищо друго, м-да — избоботи Каладън Бруд. — Няма ли да се изненадат?
„И още как.“ В мислите на Корлат се прокрадна съжаление. „На всичко отгоре постъпих несправедливо с Уискиджак. Дано да не е твърде късно да се поправят нещата. Не е хубаво за една Тайст Андий да бърза с преценките. Мисълта ми се бе замъглила. Замъглила? Не, беше по-скоро буря. На чувства, родени от жажда и от любов. Можеш ли да ми простиш, Уискиджак?“
Платнището на входа се отмести и двамата малазански командири влязоха, със знаменосеца Артантос по петите им. Лицето на Дужек беше мрачно.
— Извинете ни за забавянето — изръмжа той. — Току-що ме уведомиха, че тенесковрите са тръгнали. Право срещу нас.
Корлат потърси погледа на Уискиджак, но той гледаше бойния главатар. И каза:
— Очаквайте ново сражение призори. Кърваво.
— Това го оставете на мен — провлече Аномандър Рейк.
Гласът му изненада Уискиджак.
— Простете. Не ви видях. Боя се, че бях леко… разтревожен.
— Предлагате да изпратите своите Тайст Андий срещу тенесковрите ли? — попита Дужек.
— Едва ли — отвърна Рейк. — Решил съм да ги побъркам от страх. Лично.
За миг всички се смълчаха, после Каладън Бруд зарови в един сандък за още чаши.
— Имаме да обсъдим друга тема, Върховен юмрук.
— Така и предполагах.
Старецът определено изглеждаше зле, а Уискиджак беше почервенял.
Бойният главатар напълни чашите с вино и махна с ръка.
— Моля, подкрепете се. Каллор изтъкна един висящ проблем с разположението на войските ни.
„О, забавляват се кучите му синове. Стига.“ Корлат проговори: