Мечът Драгнипур, вързан на гърба на Аномандър Рейк, беше като дълъг кръст, обкръжен в собствения си дъх от свръхестествен мрак.
„Уви, буренцето с гредфаланско пиво май няма да стигне…“
— И кой лабиринт ще избереш за това?
Бързия Бен огледа проснатите трупове и съборените, оплескани с кръв камъни на крепостната стена. През зейналия отвор се виждаха догасващи пожари, пушекът скриваше нощното небе над тъмните, безжизнени сякаш сгради.
— Рашан, мисля.
— Сянка. Трябваше да се сетя. — Таламандас се покатери на купчината мъртви тела и погледна отгоре магьосника. — Продължаваме ли?
Бързия Бен отвори лабиринта, дръпна го здраво и го стегна около себе си. Магията го погълна в сенките си. Таламандас се изкиска и приближи.
— Тоя път да кацна на рамото ти, а?
— Ако настояваш — избоботи магьосникът.
— Не ми оставяш голям избор. Да контролираш лабиринт, като го търкаляш отпред и го замиташ отзад, може да показва майсторството ти, но така не ми остава никакво място за маневриране. Макар че защо точно сега трябва да се занимаваме с лабиринти, изобщо не разбирам.
— Щото ми трябва практика. Освен това мразя да ме забелязват. — Бързия Бен махна с ръка. — Хайде, на борда.
Стикснерът се покатери по крака на магьосника, опря крачетата си от вързани клонки на колана му и се издърпа нагоре по ризата му. Тежестта, след като Таламандас се разположи на рамото му, беше несъществена. Пръстчетата от сухи вейки се стегнаха на яката му.
— Ще изтърпя още едно-две търкаляния, но да не ти стане навик.
Бързия Бен тръгна напред и се шмугна през процепа в стената. Светлината на пламъците разсичаше сенките и очертаваше контура на тялото му. Той се съсредоточи да се слее със заобикалящото го.
Пламъци, пушек и пепел. Смътни стонове от рухналите сгради; на няколко улици встрани — траурната песен на баргасти.
— Всички панионци са се махнали — прошепна в ухото му Таламандас. — Защо трябва да се крием?
— В природата ми е. Предпазливостта ме пази жив. Млъкни вече.
Навлезе в улица, обкръжена от имения на дару. Докато другите булеварди разкриваха положените от племената на Белоликите да разчистят телата усилия, тук това не бе направено. Панионски войници лежаха на купове, струпани главно около едно от именията, чиято почерняла порта зееше като паст, обрамчена със засъхнала кръв. Тъмни вкочанени фигури стояха на страж покрай нея, явно кацнали на нещо като парапет зад стената.
Присвит в подножието на една сграда на шейсет крачки оттам, Бързия Бен огледа сцената. Във въздуха все още се долавяше горчивият дъх на магия. Таламандас на рамото му изсъска:
— Некромантите! Ония, дето ме откъснаха от гробницата ми!
— Мислех, че вече няма защо да се боиш от тях — промърмори Бързия Бен.
— Не се боя, но това не може да намали омразата и отвращението ми.
— Толкова по-зле, защото искам да поговоря с тях.
— Защо?
— За да им взема мярката, за какво друго?
— Идиотизъм. Каквото и да са, не е добро.
— А аз? Остави ме да помисля.
— Никога няма да минеш покрай тия немрящи стражи.
— Когато кажа „остави ме да помисля“, имам предвид да млъкнеш.
Таламандас изръмжа недоволно, намести се на рамото му и замълча.
— За това ще ни трябва друг лабиринт — най-сетне каза магьосникът. — Изборът е: на Гуглата или Ейрал Гамелон…
— Ейрал какво? Не съм го чувал…
— Демоничен. Повечето вещери, които призовават демони, отварят пътека към Гамелон — въпреки че вероятно самите те не го знаят, във всеки случай не и името. Вярно, човек може да намери демони и в други лабиринти — апторианите на Сянка например. Но Корвалахрай и Галайн, любимите на империята, са от Гамелон. Все едно, ако инстинктите не ме лъжат, в това имение са представени два вида некромантика — ти каза, че са били двама, нали?
— Да. И два вида лудост.
— Интересно звучи.
— Това е прищявка! Нищо ли не си научил от многото си души, магьоснико? Прищевките са гибелни. Направи нещо не с разум, а от любопитство, и то те стиска за гърлото като вълча челюст. А дори да успееш да се измъкнеш, ще те гони. Вечно.
— Много говориш, стикснер. Взел съм си решението. Време е да тръгваме. — Разгъна лабиринта на Рашан около себе си и пристъпи напред.
— Пепел в урната! — изсъска Таламандас.
— Да, на самата Гугла. Доволен ли си от тази фамилиарност? Тя е по-безопасният избор, тъй като Гуглата те е благословил, нали?
— Не съм доволен.
Не беше много изненадващо, след като Бързия Бен огледа трансформацията наоколо. Смъртта тичаше като обезумяла в този град. Души изпълваха улиците, затворени в цикъла на последните си мигове живот. Въздухът беше пълен с писъци, с плач, със звънтене на мечове, с грохота на рухващи камъни и задушаващ дим. Застлани под всичко това бяха безброй други смърти — улегналите пластове, като от стари лавини, навсякъде, където се събират човешки същества. Поколения след поколения.