„Нищо чудно, че тялото се гърчи, мъчи се да отхвърли онова, което ми е наложено насила.“
Беше останал сам в залата на Съвета. Подпалвачите на мостове бяха решили, че казармата на Джидрат по им приляга на стила и в този момент без съмнение играеха на зарове и се натряскваха с пиво с петдесетината джидрати от вътрешната гвардия на Хомота, докато жреците на Маската се бяха оттеглили за през нощта.
А по всичко личеше, че Смъртният меч на Трейк, Грънтъл, е завързал приятелство с дъщерята на Хъмбръл Тор, Хетан, и то по начин, който според Паран скоро щеше да доведе до родствени връзки с клана на Белоликите — двамата се бяха оттеглили в недрата на цитаделата, несъмнено за да си намерят някое уединено местенце. За огромно отвращение на Стони Менакис.
Щит-наковалня Итковиан беше отвел бойците си в казармата близо до двореца Джеларкан, за да се заемат с ремонтите, а на другия ден да започнат изваждането на бежанците от тунелите под града. Възкресението на Капустан най-вероятно щеше да се окаже мъчително и болезнено и капитанът никак не завиждаше на Сивия меч за тази задача.
„Ние, от друга страна, ще трябва да си продължим нашата работа. Итковиан ще трябва да намери сред оцелелите някой с царствена кръв — колкото и да е разредена, — за да го постави на опетнения трон. Градската инфраструктура е съсипана. Кой ще храни оцелелите? Колко време ще мине, докато се възстанови търговията с градове като Салтоан и Даруджистан? Гуглата е свидетел, че баргастите не дължат нищо на хората на Капустан…“
В стомаха му най-после беше настъпил мир. Той вдиша колебливо и бавно въздъхна. „Власт.“ Мислите му имаха навика да се отплесват към обикновените неща — средство да се отложи, знаеше го много добре, и му струваше усилие да се върне на главния проблем, с който рано или късно му предстоеше да се справи. „Буря от планове, и всеки от тях се опитва да ме превърне в опорна точка, като по този начин обхване цялата Драконова колода. Истина, която бих предпочел да не знам. Но ги усещам тия проклети карти вътре в себе си, като бегло очертани кости на огромен звяр, толкова огромен, че не може да се разпознае изцяло. Скелет, заплашващ да се разпадне. Освен ако не го държа, и точно такава е задачата, която ми е наложена. Да го държа цял.“
„Играчи в играта, които не желаят други. Играчи извън играта, които искат да влязат. Играчи на първата линия и в тила, движещи се в сенките. Играчи, които играят честно, и играчи, които мамят. Богове, откъде да започна да разплитам всичко това?“
Замисли се за Грънтъл, Смъртния меч на наскоро възвисилия се Трийч. В известен смисъл Тигърът на лятото винаги беше присъствал, пристъпващ безшумно по дирята на Финир. Ако приказките бяха верни, Първият герой отдавна беше изгубил пътя си, поддал се беше на зверските инстинкти на соултейкън. „Все пак това явно, смазващо съвпадение…“ Паран бе започнал да подозира, че Древните богове не са нагласили нещата по начина, за който намекваше Найтчил; че сляпата случайност е толкова виновна за обрата на събитията, колкото и всичко друго. „В противен случай никой от нас не би имал шанс срещу Древните богове, включително и Сакатият бог. Ако всичко е било планирано, то този план би трябвало да включва загубата на пътя от Трийч, за да стане по този начин приспаният в играта, заплахата му спрямо Финир ловко да бъде отстранена до момента, в който Първият герой не стане необходим. И смъртта му също така е трябвало да бъде нагласена, с точен разчет във времето, така че да може да се възвиси в подходящия момент.“
„И всяко друго събитие, довело накрая до внезапната, брутална уязвимост на Финир, трябва да е било известно на Древните богове, чак до последния детайл.“
„Следователно, освен ако всички ние не играем роли, които са предопределени и следователно неизбежни — и по този начин потенциално известни на същества като Древните богове, — та освен ако не е така, то това, което всеки един от нас избере да прави или да не прави, може да има дълбоки последствия. Не просто за собствения ни живот, а за света — за световете, за всички съществуващи селения.“
Спомни си писания на историци, които бяха твърдели точно това. „Старият войник Дюйкър например, макар че той отдавна беше изпаднал в немилост. Всеки учен, приел имперския халат моментално се превръща в заподозрян… заради явния компромис между лоялност и еретизъм. Все пак в ранните си дни е бил яростен проповедник на индивидуалната ефикасност.“