— Не мога да си представя един най-обикновен меч да оцелее, оставен толкова небрежно, Кафал. Сигурен ли си, че в него не е вложена…
— Сигурен съм. Сплавта на металите надмогва натиска на времето. Познавали са метали, които още не са преоткрити — сега, когато магията е толкова разпространена — и сигурно никога няма да бъдат открити. — Подаде меча на Паран. — Изглежда небалансиран, нали? Натежава повече към върха. Дръж.
Паран взе оръжието. Беше леко като кама.
— Невъзможно. Трябва да се счупи…
— Няма да е лесно, капитане. Огъването изглежда твърдо, нали? Затова заключаваш, че е крехко, но не е. Виж ръба. Няма нащърбвания, въпреки че този меч е участвал в много, много битки. Ръбът си остава гладък и остър. Този меч не се нуждае от точене.
Паран му го върна и се загледа отново в канутата.
— И в тези съдове има още такива оръжия?
— Така е.
— Кой ще ги използва? Бойните ви вождове?
— Не. Деца.
— Деца?
— Грижливо подбрани, за да започнат да се упражняват с тези мечове. Представи си, че размахваш този меч, капитане. Мускулите ти са настроени за нещо много по-тежко. Или ще прекалиш със замаха, или с баланса. Един силен удар може да го избие от ръката ти. Не, истинският потенциал на тези мечове е само в ръце, които не познават друго оръжие. А повечето от това, което ще учат децата, ще трябва да го правят сами — в края на краищата как можем да ги учим на нещо, което не знаем?
— И какво е предназначението на тези мечове? На тези млади воини, които ще боравят с тях?
— Някой ден може би ще намериш отговора, Гъноуз Паран.
Паран мълча дълго. Накрая промълви:
— Мисля, че току-що открих още една тайна.
— И каква е тя?
„Ще разглобите тези канута. Ще овладеете изкуството да ги правите.“
— Тази земя ще остане ли задълго ваш дом, баргаст?
Кафал се усмихна.
— Не.
— Тъй.
— Тъй. Капитане, Хъмбръл Тор има молба към вас. Искате ли да я чуете лично от него, или да я изрека от негово име?
— Давай.
— Баргастите биха искали техните богове да бъдат… благословени.
— Какво? Нямате нужда от мен за такова…
— Истина е. И въпреки това ви молим.
— Добре, чакай да помисля, Кафал. Един от проблемите ми е, че не знам как точно се прави това. Отивам просто ей така при вашите кости и казвам: „Благославям ви“, или е необходимо нещо по-сложно?
Кафал вдигна тежките си вежди.
— Не знаеш?
— Не. Може би ще трябва да си съберете шаманите да обсъдят въпроса.
— Да. Ще трябва да направим точно това. Като разберем какъв ритуал е нужен, ще се съгласиш ли?
— Казах, че ще помисля, Кафал.
— Защо се колебаеш?
„Щото съм една проклета от Гуглата опорна точка и каквото реша да направя, може да — ще — промени всичко.“
— Не искам да ви оскърбя. Но и съм предпазлив.
— Човекът с власт трябва да действа решително, Гъноуз Паран. Иначе властта се изплъзва от пръстите му.
— Когато реша да действам, Кафал, ще бъде решително. Стига да е смислено. Но прибързано няма да бъде, и ако наистина притежавам огромна власт, радвай се, че е така.
Баргасткият воин изсумтя.
— Може пък предпазливостта ти да е разумна, в края на краищата. Ще предам думите ти на баща си.
— Тъй да бъде.
— Ако искаш самота, сега си намери някое друго място. Моите хора идват да приберат останалите оръжия. Тази нощ ще има много работа.
— Добре. Ще се поразходя.
— Пази се, Гъноуз Паран.
Капитанът се обърна.
— От какво?
— Съветът на маската знае кой… какво си, и никак не им харесва.
— Защо?
Кафал отново се ухили.
— Съветът на маската не обича съперници. Още не са се примирили с признаването на Керули, който иска да се включи в компанията им. Ти… напълно е възможно да се провъзгласиш за техен господар във всички неща. Очите шарят зад тези маски, капитане.
— Дъх на Гуглата — въздъхна Паран. — Кой е тоя Керули, между другото?
— Върховният жрец на К’рул.
— К’рул? Древният бог?
— Очаквай Керули да потърси благословията ти. От името на своя бог.
Паран потърка чело. Изведнъж се почувства невероятно уморен.
— Отказах се. Никаква разходка.
— Какво ще правиш?
— Ще намеря някоя дупка, в която да се свра, Кафал.
Смехът на воина беше груб и съвсем не толкова съчувствен, колкото му се искаше на Паран.
Емансипор Рийзи беше успял да намери по-подходяща бутилка от мазетата и беше напълнил двата бокала, преди да напусне припряно стаята, с мъртвешката бледнина, още по-ясно очертана на сбръчканото му лице.
Бързия Бен все пак отпи първата глътка предпазливо. След миг я преглътна и въздъхна.