— Какво стана? — изсъска Таламандас.
— Всичко е наред — промърмори магьосникът. — Добре ли я чувстваш силата, стикснер?
— Да, да. Виж, тая мога да я използвам.
— Радвам се да го чуя. Хайде, води към площада.
Тънка мъгла застоял дим забулваше звездите в небето. Капитан Паран седеше на стълбите пред главния вход на Хомота. Точно отпред, в края на широкия булевард, се издигаше порталната караулка. Зад зейналата порта на площада мъждукаха светлините на баргастките огньове, проблясващи в тъмните мъгли.
Малазанецът беше изтощен, но сънят му убягваше. Мислите му бяха странствали по безброй пътеки, откакто се бе разделил с Кафал преди две камбани. Баргастките шамани продължаваха работата си в залата — разглобяваха канутата и събираха древните оръжия. Извън тази зала и оживената дейност в нея, Хомотът изглеждаше буквално запустял и безжизнен.
Празните коридори неизбежно водеха Паран до онова, което си представяше, че изглежда сега имението на родителите му в Унта, с мъртвите му вече майка и баща, с Фелисин, окована в някаква рудничарска яма на хиляда левги, и със скъпата му сестра Тавори, обитаваща десетки богато обзаведени стаи в двореца на Ласийн.
Къща, останала самотна със спомените си, плячкосана от слуги, стражи и улични крадци. Дали адюнктата изобщо бе минала покрай нея? Дали беше извърнала мислите си към нея в твърде натоварения си ден?
Не беше от тези, които се поддават на чувства. Бе хладнокръвна и със студен поглед и за нея бе присъща бруталната рационалност, прагматизмът с хилядата добре наточени остриета — за да порежат всеки, който е достатъчно глупав, за да я доближи.
Императрицата сигурно беше безкрайно доволна от новата си адюнкта.
„А ти, Фелисин? С твоята широка усмивка и палаво играещи очи? Няма свян в мините на Отатарал, нищо, което да те защити от най-лошото в човешката природа. Все пак сигурно те е взел под крилото си някой жалък сводник или бияч.“
Стъпкано цвете.
„Но сестра ни все пак си е наумила да те измъкне — дотолкова поне я познавам. Като нищо може да е вкарала там един-двама твои пазители, докато изтече срокът на присъдата.“
„Обаче това, което ще освободи, няма да е дете. Никога вече. Никаква усмивка и нещо твърдо и гибелно във весело играещите ти очи. Би трябвало да намериш друг път, сестрице. Богове, трябваше да убиете Фелисин тутакси — това щеше да е проява на милост.“
„А сега… Сега се боя, че един ден ще платите скъпо…“
Паран бавно поклати глава. Незавидна беше участта на семейството му. „Разкъсано от собствените ни ръце. И ние, децата, вече сме поели всеки собствения си път.“ Вероятността тези пътища един ден да се слеят изглеждаше безкрайно далечна.
Изтърканите стъпала пред него бяха зацапани с пепел; сякаш единственият оцелял в този град беше камъкът. Някак строга и тъжна изглеждаше тъмнината наоколо. Нямаше ги звуците, които уж трябваше да съпътстват нощта. „Близо е сякаш Гуглата в тази нощ…“
Едно от тежките крила на вратата зад него изскърца и се отвори. Капитанът погледна през рамо и кимна.
— Смъртен меч. Изглеждате добре… отпочинал.
Едрият мъж се намръщи.
— Чувствам се пребит до смърт. Зла жена.
— Често съм чувал мъже да казват това за жените си и винаги съм долавял нотка на задоволство в оплакванията им. Както и сега.
— Да, прав си. Странна работа.
— Стъпалата са широки. Седни до мен, ако желаеш.
— Не бих желал да нарушавам усамотението ти, капитане.
— Изобщо не бих съжалил, ако го оставя. Твърде много мрачни мисли се прокрадват, когато съм сам.
Смъртният меч пристъпи и бавно приседна до Паран. Разкъсаната му ризница издрънча върху камъка. Той отпусна лакти на коленете си и дланите в тежките ръкавици провиснаха.
— И моето проклятие е такова, капитане.
— Значи имаш късмет, че намери Хетан.
Мъжът изсумтя.
— Проблемът е, че е ненаситна.
— С други думи, ти си този, който търси самотата, а присъствието ми пречи.
— Стига да не ме дереш по гърба, компанията ти е добре дошла.
Паран кимна.
— Не съм от котешкия тип… ъъъ, прощавай.
— Няма нищо. Ако Трейк няма чувство за хумор, това си е негов проблем. Но пък, от друга страна, би трябвало да има, след като избра точно мен за своя Смъртен меч.
Паран го изгледа замислено. Зад тигровите шарки се виждаше лице, преживяло тежки години. Обрулено, изсечено грубо, с очи като на тигър, след като божията сила се беше вляла в плътта и кръвта му. При все това около тези очи се виждаха насмешливи бръчици.
— Според мен изборът на Трейк е бил мъдър…
— Не и ако очаква благочестие, или ако настоява за клетви. Гуглата знае, та аз дори не обичам да се бия. Как тогава се очаква да служа на Бога на войната?