Само за няколко дъха равнината във всички посоки беше изчезнала. На нейно място сега стояха, безмълвни и неподвижни, десетки и десетки хиляди Т’лан Имасс.
Т’лан Ай вече не се виждаха — бяха зад струпаните легиони. На стража. На своите близки. Заклети и те в Гуглата.
Силвърфокс огледа Т’лан Имасс.
Тишина.
Круппе потръпна. Въздухът се бе изпълнил с лютия мирис на не-смърт, с мразовития дъх на лед, изпълнен беше с тъга.
Отчаяние. А може би след цялата тази привидна вечност — само с пепел.
„Във всичко това несъмнено се съдържа древно знание. Но, чуди се Круппе, дали има спомени? Истински спомени? За жива плът, за милувката на вятъра, за детски смях? Спомени за обич?“
„Замръзнало между живота и смъртта, в мразовитото «помежду», кое смъртно чувство би могло да се съхрани? Нито ехо дори. Само спомени за лед, за лед и нищо повече. Богове подземни… такава скръб…“
По склона пред Силвърфокс се заизкачваха фигури. Без оръжия, загърнати в кожи на древни, отдавна изчезнали зверове. Очите на Круппе се спряха на един от тях — едър плещест Хвърляч на кости, чийто костен шлем бе увенчан с еленови рога. Кожата, с която се беше загърнал, бе от полярна лисица. Стъписан, даруджистанецът си спомни, че познава това привидение.
„Ех, отново се срещнахме, Пран Чоул. Прости ми, но сърцето ми се къса, като виждам в какво си се превърнал.“
Рогатият Хвърляч на кости се обърна пръв към Силвърфокс.
— Дойдохме. На Второто събиране.
— Дойдохте. В отговор на моя призив — отвърна Силвърфокс.
Гадателят на кости бавно килна глава.
— Това, което си, бе сътворено много отдавна, насочено от ръката на Древен бог. Ала Имасс е в ядрото. Всичко, което следва от това, е потекло в кръвта ти от мига на твоето раждане. Очакването бе дълго, Призовнице. Аз съм Пран Чоул, от Крон Т’лан Имасс. Аз, с помощта на К’рул, се погрижих за твоето рождение.
Усмивката на Силвърфокс беше горчива.
— Ти ли си моят баща тогава, Пран Чоул? Ако е така, то срещата ни много закъсня. И за двама ни.
Отчаяние изпълни Круппе. Стар беше този гняв, дълго стаяван, и направи въздуха леденостуден. Ужасни слова поставиха началото на този Втори сбор.
Пран Чоул сякаш повехна от чутото. Съсухреното му лице помръкна все едно, че Гадателят на кости беше смазан от срам.
„Не, Силвърфокс. Как можа да го сториш?“
— Там, където замина тогава, дъще — прошепна Пран Чоул, — не можех да те последвам.
— Вярно — отвърна тя с горчивина. — В края на краищата теб те чакаше клетва. Ритуал. Ритуалът, онзи, който превърна сърцата ви в пепел. И всичко — заради една война. Но нали точно това е войната? Напускане. Напускане на родната стряха. На обичните ти същества, на самата способност да обичаш. Предпочете да оставиш всичко това. Ти изостави всичко! Изостави… — Думите й изведнъж секнаха.
Круппе затвори за миг очи, за да ги довърши наум. „Изостави… мен.“
Главата на Пран Чоул беше все така наведена. След малко той попита:
— Призовнице, какво ще поискаш от нас?
Тогава напред пристъпи друг Хвърляч на кости. Прогнилата кожа от огромен кафяв глиган покриваше раменете му и сякаш звярът се криеше зад засенчените му очи.
— Аз съм Окрал Лом — заговори той с глас като далечен тътен. — Всички Хвърлячи на кости на Крон Т’лан Имасс стоят пред теб. Анкор Чуум. Бендал Хоум, Ранаг Ълм и Бролд Чууд. Крон, също така, беше избран за Боен водач на Първия сбор. За разлика от Пран Чоул, твоят гняв не ни засяга. При все това, склонна си към самозаблуждение, Призовнице. Той стои тук и приема бремето на твоя гняв, защото е това, което е. Ако толкова държиш да наречеш някого свой баща, ако толкова ти е нужно лице, върху което да съсредоточиш яростта си, то ще трябва да потърпиш, защото той не е сред нас.
Кръвта бавно се отцеди от лицето на Силвърфокс — тя сякаш не бе подготвена за жестокото обвинение, хвърлено от този Хвърляч на кости.
— Н… не е сред вас?
— Вашите души бяха изковани в Лабиринта на Телланн, но не в далечното минало — миналото, в което живя Пран Чоул — не и в началото поне. Призовнице, разбуленият лабиринт, за който говоря, е на Първия меч, Онос Т’уулан. Вече без клан, той се скита сам и тази самота е покварила властта му над Телланн…
— Покварила? Как?