— Минало е времето, Силвърфокс. За джагътите, а следователно — и за Т’лан Имасс. — Круппе отпусна ръка на рамото й и я погледна в очите. — Призовнице, тази несломими воини са… уморени. Неописуемо уморени. Съществували са стотици хиляди години заради една-единствена кауза. И тази кауза вече е… фарс. Безсмислена. Неуместна. Те искат тя да свърши, Силвърфокс. Опитаха се да го уредят с Келанвед и Първия трон, но усилието им се провали. Затова сътвориха теб, оформиха те в това, в което се превърна. Само за тази задача… Избави ги. Моля те.
Пран Чоул заговори:
— Призовнице, ще унищожим джагъта, който се крие в този Панион Домин. И след това те молим за край. Точно така е, както каза Круппе. Нямаме причина да съществуваме и затова съществуваме без чест, а това ни унищожава. Търсенето на ренегатите Логрос Т’лан Имасс е само началото. Ще губим още от своите родственици, или поне от това се боим.
Круппе забеляза, че Силвърфокс трепери, но думите й, когато се обърна към увенчания с рога шаман, бяха железни.
— Вие ме създадохте като първия Хвърляч на кости от плът и кръв преди близо триста хиляди години. Първия, и както изглежда — последния.
— Направи каквото те молим, Призовнице, и остатъкът от живота ти си е твой.
— Какъв живот? Не съм нито риви, нито малазанка. Та аз дори не съм истински човек. Нима никой от вас не го разбира! — Широкият жест обхвана всички и ръката й се спря, сочейки Круппе и двете пехотинки. — Никой от вас! Дори Паран, който си мисли, че… не, за това какво си мисли той, ще се разправяме отделно, не е за всички. Т’лан Имасс! Аз съм ваша, проклети да сте! Вашето първо дете от триста хиляди години! И ще бъда изоставена отново?
Круппе отстъпи назад, стъписан. „Отново? О, богове подземни…“
— Силвърфокс…
— Тишина!
Но тишина не последва. Вместо нея във въздуха се разнесе тихо скрибуцане и шумолене и Силвърфокс и Круппе се обърнаха на юг.
И видяха десетки хиляди Т’лан Имасс, паднали на колене и с наведени глави.
Само Олар Етил беше останала права.
— Призовнице, молим те, избави ни. — И тя също коленичи на земята.
Сцената се заби като нож в душата на Круппе. Онемял и едва способен да диша, той само гледаше вторачен и с усилващ се ужас унилото множество. А когато Силвърфокс даде отговора си, сърцето му щеше да се пръсне.
— Не.
В далечината, отвсякъде, немрящите вълци започнаха да вият.
— Дъх на Гуглата! — изруга едната пехотинка.
„Да, в гласа им има толкова безпределна скръб, че разкъсва ума на смъртния. О, К’рул, какво ще правим с теб сега?“
— Някой би допуснал липса на сложност у хора, които живеят толкова кратко.
Уискиджак се усмихна кисело.
— Ако това беше замислено като извинение, Корлат, трябва да се потрудиш повечко.
Жената Тайст Андий въздъхна и прокара длан през дългата си черна коса със съвсем човешки жест.
— Но пък от друга страна — продължи малазанецът, — от теб, жено, и едно изсумтяване върши работа.
Очите й светнаха.
— О? И как трябва да го приема това?
— Пробвай точно с това, което значи, мила. Последните няколко дни не ми бяха много приятни и бих предпочел да си я започнем постарому, за да си взема каквото мога. Това е, по-просто не мога да го кажа.
Тя се наведе от седлото и опря ръка на облеченото му в ризница рамо.
— Благодаря ти. Май аз съм тази, на която й липсва простота.
— Виж, за това си мълча.
— Защото си умен, Уискиджак.
Равнината пред тях, на две хиляди крачки и все по-близо, гъмжеше от тенесковри. Никакъв ред нямаше в строя им, освен самотния ездач пред тях, мършав младеж, яхнал дръглив кон. Точно зад него — Уискиджак реши, че той трябва да е Анастер — се бяха разгънали във ветрило десетина жени. Бяха чорлави, крещяха, излъчваха сякаш аура на мрачно безумие.
— Жени на мъртвото семе, предполага се — каза Корлат, забелязала втренчения му поглед. — Магическа сила има у тях. Те са истинската охрана на Първото чедо, поне според мен.
Уискиджак се извърна в седлото да огледа малазанските легиони, строени на петдесет крачки зад тях.
— Къде е Аномандър Рейк? Тази сган може да нападне всеки момент.
— Няма — увери го Корлат. — Тези вещици усещат близостта на господаря ми. Това ги прави неспокойни и викат предупредително на избраното си дете.
— Но той ще ги послуша ли?