— По-добре да…
Грохот разкъса думите й.
Тенесковрите нападаха — кипнал прилив от неустрашимо отчаяние. Вълната на сила от Жените на мъртвото семе удари Уискиджак и сърцето му заби в лудешка паника.
— Овладей сраха си, любими! — изсъска до него Корлат.
Озъбен, Уискиджак извади меча и обърна коня си срещу бойците. Магическата атака бе стигнала до тях и удряше по първите редици. Те се огъваха, но нито един войник не отстъпи и крачка.
— Пази се! — извика Корлат. — Моят Господар иде в пълната си мощ!
Въздухът сякаш се сниши отвсякъде, застенал под неимоверна тежест. Небето потръпна в боязън.
Конят на Уискиджак залитна — краката му се огънаха за миг — и изцвили.
Хапливо студен вятър изсвистя бясно и покоси тревата пред командира и Корлат, след което удари връхлитащата маса на тенесковрите.
Жените на мъртвото семе бяха запокитени назад, олюляваха се, падаха и се гърчеха. Първите в тълпата зад тях се опитаха да спрат и бяха стъпкани. За миг първите редици се сринаха в хаос, кипящата човешка маса напираше и газеше през труповете.
Черният дракон със сребристата грива профуча ниско над главата на Уискиджак и се понесе напред, яхнал ледената вихрушка.
Анастер седеше на пъстрия дръглив кон, без да трепне, и го чакаше. Фронтът на тенесковрите зад Първото чедо се бе превърнал в сриваща се стена от човешки тела.
Аномандър Рейк се спусна над младия мъж.
Анастер се изправи в седлото и вдигна ръце нагоре.
Огромните нокти се спуснаха. Затвориха се около Първото чедо и го изтръгнаха от коня.
Драконът се извиси нагоре с плячката си.
И сякаш се олюля във въздуха.
— Богове! Той е отрова! — изкрещя Корлат.
Кракът на дракона изрита встрани и изхвърли Анастер. Младият мъж се завъртя във въздуха като парцалена кукла, падна в кипналата тълпа на тенесковрите и изчезна.
Аномандър Рейк изпляска с криле, сниши клинообразната си глава и се спусна над селяшката орда. Зъбатата уста се разтвори.
Бесен Куралд Галайн изригна от тази паст. Вихър от мрак, какъвто Уискиджак вече бе виждал, много отдавна, под стените на Пейл. Но тогава той беше под здрав контрол. И по-наскоро, когато Корлат го преведе през самия лабиринт; отново успокоен. Ала сега Древният лабиринт беше побеснял и див.
„Значи има и друг път в Лабиринта Куралд Галайн — през гърлото на дракона.“
В тълпата тенесковри зейна широка ивица. Хората се разпадаха и оставяха след себе си само дрипи. Полетът на дракона беше неумолим, прорязваше унищожителна пътека, която раздели армията на две кипящи, свиващи се назад и настрани половини.
След първото преминаване Аномандър Рейк се извиси в небесата и зави назад за второ.
Не беше нужно. Тенесковрите бяха разбити и се пръскаха във всички посоки. Драконът се плъзна отново над гърчещите се тълпи, но този път не изригна лабиринта си.
И тогава Уискиджак видя как Аномандър Рейк извърна глава.
Драконът се сниши, пред него се разчисти широко пространство от бягащите тенесковри и по него останаха само няколко фигури, проснати по очи. Вече се раздвижваха, опитваха се да се изправят.
Жените на мъртвото семе.
Драконът, който вече летеше на един човешки ръст над земята, се замъгли, докато се приближаваше към вещиците, и отново се преобрази в Господаря на Лунния къс. И закрачи към стариците, като посегна да извади меча си.
— Корлат…
— Съжалявам, Уискиджак.
— Но той ще…
— Знам.
Уискиджак зяпна в ужас, когато Аномандър Рейк се приближи към първата жена — мършава изгърбена вещица, висока само до гърдите му, и я посече с Драгнипур.
Главата й се изтърколи в краката й със струя кръв. Тялото застъпва на една страна като в зловещ танц и рухна.
Аномандър Рейк тръгна към следващата.
— Не… това не бива…
— Моля те…
Без да послуша молбата й, Уискиджак пришпори коня си в галоп надолу по склона и стигна на равното.
Докато стигне, беше посечена още една жена, след нея — трета. Той дръпна юздите и конят се закова точно на пътя на Рейк.
Господарят на Лунния къс се принуди да спре. Вдигна глава изненадано и се намръщи.
— Престани! — изръмжа Уискиджак. Осъзна, че е извадил меча си, и видя как небрежно го погледнаха нечовешките очи на Рейк, преди Тайст Андий да му отвърне:
— Отдръпни се, приятелю. Това, което правя, е милост…
— Не, това е съд, Аномандър Рейк. И присъда — добави той, без да откъсва очи от черното острие на Драгнипур.
Усмивката на Рейк бе някак странно тъжна.
— Да бъде както казваш, Уискиджак. Все пак държа на правото си да осъдя тези същества.
— Не възразявам, Аномандър Рейк.
— А, значи е в… присъдата?