— Не. — „Не сме изправени пред риска да кръстосаме мечове, тъй че тук отговорността ще остане несподелена.“ — Не. — „Този път — не.“
Чу как Дужек изскърца със зъби.
Корлат се присъедини към тях.
— Странен е този младеж — Анастер.
Двамата малазанци я изгледаха.
— Това изненадва ли те? — попита Дужек.
Тя сви рамене.
— Много неща се таят в мрака на душата му, Върховен юмрук. Много повече от лицето на онзи боец. Той не е могъл да понесе водачеството на армията си. Не е могъл да понесе глада и отчаянието. И се е решил да я поведе на смърт, към пълното й унищожение. Като акт на милост. Да облекчи страданието.
— Извършил е престъпления, на които може да се отвърне само със смърт. Екзекуция от ръцете на оцелелите от собствените му жертви. Но не обикновена смърт — той търси нещо повече. Търси да бъде прокълнат. Прокълнат за вечността. Не мога да си въобразя такава самоомраза.
„Аз мога. Защото имам чувството, че самият аз пристъпвам по ръба на същия този стръмен склон. Една погрешна стъпка и…“ Уискиджак извърна очи към малазанските легиони, струпани на хълма. Слънцето, блеснало от бронята и оръжията, бе ослепително и очите му се насълзиха.
Дужек подкара напред към Артантос, Бруд и Каллор. И го остави сам с Корлат.
Тя го докосна по ръката. Не можеше все още да срещне погледа й, затова продължи да се взира към неподвижните войнишки редици.
— Обич моя — промълви тя. — Тези жени… те не бяха беззащитни. Силата, която извличаха, идваше от Лабиринта на Хаос. Първата атака на моя Господар целеше да ги унищожи. Но те само останаха зашеметени. Съвземаха се. И ако силата им се беше върнала, щяха да нанесат опустошение. Безумие и смърт за вашата армия. Този ден щеше да стане свидетел на пълно поражение.
— Не отстъпвам пред необходимостта — отвърна той с гримаса.
— Точно това правиш сега.
— Войната си има своите неизбежности, Корлат, разбирал съм го винаги. Винаги съм знаел цената. Но този ден, от собствената си ръка, разбрах още нещо. Войната не е естествено състояние. Тя е нещо наложено, и адски нездравословно. С нейните правила ние съзнателно предаваме своята човечност. Не ми говори за каузи и за благородни цели. Ние отнемаме живот. Слуги на Гуглата сме, всички до един.
— Жените на мъртвото семе щяха да убият стотици, навярно хиляди, Уискиджак…
— И аз съм давал заповеди за същото, Корлат. Къде е разликата тогава между тях и мен?
— Ти не се боиш от въпросите, идващи след подобни действия. От въпросите, които сам си задаваш. Може би гледаш на това като на самоунищожителна жестокост, но за мен това е кураж — необикновен кураж. Някой не толкова храбър човек щеше да остави сам Господаря ми с това невъобразимо бреме.
— Безсмислени думи, Корлат. Армията, която стои ей там, видя как нейният командир извърши убийство…
Отговорът й го стъписа:
— Не смей да ги подценяваш!
— Да подце…
— Вече познавам много от войниците ти, Уискиджак. Те не са глупави. Навярно мнозина от тях — ако не и повечето — са неспособни да изразят напълно разбирането си, но те все пак разбират. Не си ли помислял, че те — всеки по свой начин — са се изправяли пред избора, пред който ти се изправи тази сутрин? Този остър като нож обрат в живота им? И всеки от тях още носи незарасналата рана в себе си.
— Не виждам много…
— Уискиджак, чуй ме. Те бяха свидетели. Те видяха, с пълното разбиране. Проклет да си, знам го, защото и аз изпитах същото. Болеше ги за теб. С всеки жесток удар те чувстваха своите рани — как резонират в душите им със съчувствие. Твоят срам, командире, е оскърбление за тях. Премахни го, иначе ще нанесеш на войниците си най-дълбоката рана.
Той се взря мълчаливо в нея.
— Ние живеем кратко. Липсва ни такава сложност.
— Кучи син. Напомняш ми никога повече да не ти се извинявам.
Той отново погледна малазанските легиони и промълви:
— Все пак, боя се да се приближа до тях.
— Разстоянието между теб и тях вече е премахнато, Уискиджак. Армията ти ще те последва и в Бездната, ако заповядаш.
— Най-ужасната мисъл, изречена този ден.
Тя замълча.
„Да, войната е налагане — на крайности. Груби, и прости същевременно. В нея няма място за човечност. Никаква.“
— Дужек беше недоволен.
— Дужек иска да запази армията си жива.
Той извърна рязко глава.
Очите й го гледаха хладно и преценяващо.
— Нямам интерес да узурпирам властта му…
— Ти току-що го направи, Уискиджак. По дяволите да върви страхът на Ласийн от теб, естественият ред се възстанови. Тя можеше да се справи с Дужек. За това те е свалила и е поставила Дужек начело. Богове, понякога си ужасно задръстен!