Той се навъси.
— Щом съм такава заплаха за нея, защо тя не… — Млъкна и затвори уста. „О, Гуглата да ме вземе дано. Пейл. Даруджистан. Не Подпалвачите на мостове искаше да унищожи тя. А мен.“
— Бъди предпазлив с верността си, обич моя — каза Корлат. — Твоята вяра в честта може да бъде използвана срещу самия теб.
Той усети как се смрази отвътре.
Кол бавно заслиза по полегатия склон към фургона на мхаби. На трийсет крачки вдясно стояха струпани последните екипажи на Търговска гилдия Тригали, а до тях върху парче зебло хвърляха ашици група акционери — пазачи. В далечината препускаха вестоносци, идващи или връщащи се от главните позиции на армията на около левга на югозапад.
Мурильо седеше, отпуснал гръб на едно от големите дървени колелета на фургона, притворил очи. Щом съветникът се приближи, очите му се отвориха.
— Как е тя? — попита Кол и приседна до него.
— Изтощително е — отвърна Мурильо. — Да я гледаш как преживява тези кошмари. Нямат край. Кажи ми новините.
— Ами, Круппе и Силвърфокс никой не ги е виждал от вчера; също и двете морски пехотинки, дето Уискиджак им нареди да пазят дъщерята на мхаби. Колкото до битката… — Кол се обърна и се загледа примижал на югозапад. — Била е кратка. Аномандър Рейк се преобразил във формата си на соултейкън. Само с едно преминаване разпръснал тенесковрите. Пленили са Анастер, а магьосниците на служба при него били… екзекутирани.
— Неприятно звучи — отбеляза Мурильо.
— Според всички сведения, да. Все едно, селяците бягат към Капустан, но се съмнявам, че ще ги приемат радушно. Тъжна съдба ги чака, горките кучи синове.
— Нея я забравиха, нали?
Нямаше нужда да уточнява.
— Трудно е да се преглътне, но да, така изглежда.
— Живя, колкото беше полезна, и я разкараха.
— Склонен съм да мисля, че тази история още не е свършила, Мурильо.
— Ние сме свидетели. Тук сме, за да видим края. За нищо друго, Кол. Уверенията на Круппе са вятър и мъгла. И двамата с теб сме пленници на това неприятно обстоятелство — колкото и самата тя, колкото и онази жена с размътен ум, дето идва да я реши.
Кол бавно се обърна и изгледа приятеля си.
— Какво предлагаш да направим?
Мурильо сви рамене и изръмжа:
— Какво правят повечето пленници рано или късно?
— Опитват се да избягат.
— Да.
Кол помълча дълго, после въздъхна.
— И как предлагаш да го направим? Просто да я оставим ей така? Сама, без никой да се грижи…
— Не, разбира се. Взимаме я с нас.
— Къде?
— Не знам! Където и да е! Стига да е далече.
— И колко далече трябва да отиде, за да се отърве от тези кошмари?
— Трябва просто да намерим някой, който да е готов да й помогне, Кол. Някой, който не съди за живота по неговата целесъобразност и полезност.
— Планът ти е тъп, Мурильо.
— Знам.
— Докато в Капустан…
По-младият мъж присви очи.
— Там едва ли е останало нещо повече от развалини.
— Има оцелели. В това число и жреци.
— Жреци! Самонадеяни, обслужващи само себе си, измамници на лековерните, лъжци на…
— Мурильо, има и изключения…
— Още не съм виждал изключение.
— Може би този път ще видиш. Имам предвид, че ако искаме да се измъкнем от това — с нея, — имаме по-голям шанс да намерим помощ в Капустан, отколкото тук, в тази пустош.
— Салтоан…
— Е на повече от седмица път, а с фургона — и по-дълго. Освен това градът е въплътеният проклет пъп на Гуглата. Не бих отвел и въртящата брадвата майка на Ралик Ном в Салтоан.
Мурильо въздъхна.
— Да, Ралик Ном.
— Какво имаш предвид?
— Жалко, че не е тук.
— Защо?
— Можеше да убие някой. Който и да е. Много го бива в опростяването на нещата.
Кол се изсмя.
— „В опростяването на нещата.“ Само да го видя и ще му го кажа. Ей, Ралик, никакъв убиец не си ти, само човек, който опростява.
— Все едно, вече е спорно, след като изчезна.
— Не е умрял.
— Откъде знаеш?
— Просто го знам. Е, Мурильо, да изчакаме до Капустан, а?
— Съгласен. Но стигнем ли там, взимаме пример от Круппе и Силвърфокс. Измъкваме се. Изчезваме. Гуглата ми е свидетел, съмнявам се, че някой ще забележи, нито пък ще го интересува.
Кол се поколеба.
— Мурильо, ако намерим някой — някой, който може да направи нещо за мхаби — ами, може да излезе скъпо.
Мурильо сви рамене.
— Затъвал съм в дългове и преди.
— Аз също. Стига да сме наясно, че това може да ни съсипе финансово и че може да постигне само по-милостив край на живота й.
— Е, значи ще е добра замяна.
Кол не потърси повече потвърждения за решимостта на приятеля си. Познаваше го достатъчно добре. „Да, не е само в парите, нали? Колкото и да са, една честна замяна, да облекчи страданието на тази стара жена. По един или друг начин. Защото ние поне ще сме се погрижили — дори тя никога повече да не се събуди и да не го разбере. Всъщност така може би ще е по-добре. По-чисто. По-просто…“