— Не те разбирам — отвърна мхаби. Обземаше я отчаяние. Това не беше мястото, до което бе повярвала, че е стигнала. Беше се озовала в нечий друг затвор, в нечия друга лудост. — Дойдох тук за смърт…
— Не ще я намериш тук, не и в тези корави ръце.
— Бягам от дъщеря си…
— Бягството е илюзия. Дори Майката тук го разбира това. Знае, че аз не съм нейното дете, но не може да се въздържи. Тя дори има спомени, за време, когато е била истинска Матрона, майка на истински, свои рожби. Деца, които са я обичали, и други деца — които са й изменили. И са я оставили да страда във вечността… Не е очаквала никога изход от това. Ала когато най-сетне се оказа на свобода, то беше само за да разбере, че светът й е станал на прах. Децата й отдавна бяха умрели, погребани в своите гробници — без майка те са гаснели и умирали. И тогава тя те погледна, Пророче. Осиновения си син. И ти показа силата ти, за да може да я използва. Да пресътвори своя свят. Възкреси мъртвите си деца. Възложи им да пресъградят града. Ала всичко това беше лъжа, заблудата не можа да я подведе, можа само да я доведе до безумие.
— И тогава — продължи гласът — ти я присвои. Така нейното дете отново я направи пленница. Няма бягство от житейските ни пътища, изглежда. Истина, която не си подготвен да приемеш, Пророче. Все още не.
— Моето дете също ме превърна в пленница — прошепна мхаби. — Това ли е проклятието на всички майки?
— Това е проклятието на любовта.
Воят прокънтя глухо в тъмната пещера.
— Чу ли? — попита мъжът. — Това е моята самка. Тя иде. Толкова дълго я чаках. Толкова дълго. Ето, че идва.
С тези думи гласът бе придобил по-дълбок тембър, сякаш беше престанал да бъде мъжки глас.
— А сега — продължи той, — сега й отвръщам аз.
Воят му я разкъса, отхвърли я. Извън пещерата, отвъд редките дървета, сред голата и пуста равнина на тундрата.
Мхаби изпищя.
Вълците отвърнаха. Победоносно.
Бяха я намерили отново.
Една ръка я докосна по бузата.
— Богове, кръвчицата ми се смрази от това.
Познат глас, но не можеше да го свърже с образ.
Заговори друг мъж:
— Тук става нещо съвсем непонятно, Мурильо. Виж й бузата.
— Издраскала се е сама…
— Тя не може да си вдигне ръката, друже. И виж, ноктите й са чисти. Не си е нанесла тази рана сама.
— Кой тогава? Тук бях през цялото време. Дори и онази старица риви не я е посещавала от последния път, когато я погледнах — а тогава нямаше никаква рана.
— Казах ти, тук има някаква загадка…
— Кол, това не ми харесва. Тези кошмари — възможно ли е да са истински? Онова, което я преследва в сънищата й — възможно ли е да я нарани физически?
— Виждаме доказателството…
— Да, макар че не мога да повярвам на очите си. Кол, това не може да продължава така.
— Прав си, Мурильо. При първа възможност в Капустан…
— При най-първата. Я да преместим фургона най-отпред в колоната — колкото по-скоро стигнем града, толкова по-добре.
— Както кажеш.
20.
Това сказание е най-древно. За двама богове преди времето на мъжете и жените. За копнеж, за обич и за самота, за зверове, орисани да се скитат сами през столетията.
Сказание за нрави, разказано не заради някакъв изход. Смисълът му, драги читатели, не е в стоплящия душата свършек, а във всичко, което е непостижимо на този свят.
Кой тогава би могъл да си представи подобен край?
Лоното на огромния палат беше вдълбано дълбоко в стръмната скала. Вълните, надигащи се на изток от залива, се блъскаха с грохот в разядените скали и пяната цапаше с тъмни петна гранитната фасада. Дълбоките води на залива Корал тънеха в катранен мрак. Градският пристан бе тясна закривена резка в скалната маса, бездънен процеп, разсякъл града почти на две. Беше пристанище без докове. Самата скала от двете страни на фиорда беше насечена на дълги кейове, с пътеки навътре в сушата. В живия камък, на равнището на прилива, бяха набити железните халки за привързване. Широки навеси от здраво изплетени мрежи, на височина колкото две мачти на търговски кораб, се изпъваха над всяка водна ивица от устието на залива до най-стръмната му част. След като и най-дългото котвено въже не можеше да стигне дъното на фиорда и след като каменните брегове не предлагаха нито място, където котвата да се задържи, нито имаше плитчини, корабните котви се издърпваха нагоре. Хората-котки, както ги наричаха — странна и почти допотопна сбирщина от пристанищни работници, които живееха с жените и децата си в колиби по покритото с мрежи пространство и чиято единствена професия бе в това да дърпат котвите и да затягат въжетата — бяха превърнали тази работа в същинско изкуство.