От широкия, с изглед към морето парапет на двореца колибите, покрити с тюленова кожа, и навесите от плавей на хората-котки приличаха на кафеникави камъчета. Между тях не се движеха хора. От кривите коминчета не се виеше дим. Ако имаше орлов поглед, Ток-младши лесно щеше да види осолените изсъхнали тела, пръснати тук-там под мрежите; ала сега можеше само на вяра да приеме думите на сиърдомина, че дребните раздърпани петънца наистина са човешки трупове.
Търговските кораби вече не идваха в Корал. Хората-котки бяха измрели от глад. До един. Легендарното и неповторимо население на този град беше престанало да съществува.
Всичко това му бе съобщено с равнодушен тон, но Ток все пак долови подмолното течение в словата на безименния воин. Огромният мъж стоеше плътно до него, стиснал го за лявата ръка над лакътя. За да му попречи да се хвърли от скалата. За да го задържи прав. Започналото като една задача скоро се бе превърнало в друга. Отдихът от прегръдката на Матроната беше само временен. В прекършеното тяло на малазанеца не беше останала и капка сила. Мускулите бяха атрофирали. С накриво зарасналите кости и изсъхналите стави беше толкова гъвкав, колкото може да е сухо дърво. Дробовете му бяха пълни с течност, вдишваше и издишваше на хрипове.
Пророкът беше пожелал да види Корал. Двореца-крепост — многократно щурмуван от бойни кораби на Елингарт и от пиратски флотилии. Никога незавземан. Плътния кордон от магове, над хилядата Ловци на К’елл К’Чаин Че’Малле, елитните легиони на главната му армия. Пораженията на север не значеха почти нищо за него. Тепърва щеше да покори Сетта, Лест и Маврик; щеше да остави нашествениците в техния дълъг и изнурителен поход — през изпепелени земи, които не предлагаха никаква храна и фураж, в които кладенците бяха отровени. Колкото до враговете от юг, настъплението им щеше да бъде възпрепятствано от едно огромно бурно море, което Пророкът беше запълнил с натрошени планини от лед. На отсрещния бряг бездруго нямаше да се намерят плавателни съдове. Пътят покрай западния край на Ортналския проток щеше да им отнеме месеци. Вярно, Т’лан Имасс можеха да преминават по водата като понесена от вълните прах. Но през целия път трябваше да се борят със свирепи течения, напиращи от дълбините на студени потоци, които тласкаха подводните реки на изток към океана.
Пророкът беше повече от доволен, по думите на сиърдомина. Толкова доволен, че да прояви към Ток тази моментна милост. Извън нежната прегръдка на Майка му.
Мразовитият солен вятър шибаше лицето му, развяваше и дърпаше дългата му мръсна коса. От дрехите му бяха останали само спечени мръсни парчета — сиърдоминът му беше отстъпил наметалото си и Ток се беше загърнал с него като с одеяло. Тъкмо този жест беше намекнал на малазанеца, че у мъжа до него все пак е останала някаква трошица човечност.
При това откритие се беше просълзил.
Яснотата се беше върнала в ума му с помощта на подробните описания на сиърдомина за битките на юг. Навярно това беше последната, най-убедителната заблуда на безумието, но Ток се беше вкопчил в нея. Взираше се на юг, над понесените от свирепия вятър вълни. Планинската брегова ивица отсреща едва се виждаше.
Със сигурност вече бяха стигнали до нея. Напълно възможно беше сега да стоят на брега и да се взират точно към него и към всичко, което ги делеше. Баалджаг едва ли щеше да изгуби кураж. В нея се криеше богиня, която теглеше все напред и напред, за да намери своя самец.
„Самецът, който се крие в мен. Толкова дълго вървяхме редом, без да знаем тайните у другия. Каква жестока ирония…“
И Туул също може би нямаше да изгуби кураж. Времето и разстоянията не означаваха нищо за Т’лан Имасс. Същото несъмнено важеше за тримата сегюле — в края на краищата те трябваше да донесат своето единствено послание. Поканата на техния народ за война.
Но лейди Енви…
Господарката на приключенията, съблазнена от случайностите — вярно, сега тя беше ядосана. Това поне ставаше ясно от описанията на сиърдомина. По-точната дума беше „оскърбена“, поправи се Ток. Дотолкова, че гневът й да пламне, ала гневът не беше движеща сила. Тя не беше от тези, в които ще тлее стаена омраза, които ще подклаждат затаените дълбоко пламъци на мъстта. Смисълът на съществуването за нея беше в забавата, в капризните прищевки.
Лейди Енви и нейното пострадало, измъчвано от раните си куче Гарат сигурно вече щяха да се откажат. Уморени от лова, едва ли щяха да се заловят с трудното начинание около гонитбата, не и през това жестоко море с неговите бляскащи, окъпани от морските пръски грамади от лед.