„Окаяните бежанци, които скоро ще се превърнат в новобранци. Поне онези от тях, които преживеят следващите няколко седмици. Ковчежетата на Сивите мечове сигурно скоро ще се опразнят за храна и продоволствие от баргастите. Финир да не дава… не, Тогг дано да даде тези вложения да се окажат оправдани.“
Не очакваше с особена охота предстоящите преговори. Всъщност той нямаше работа в тях. Сивите мечове вече се командваха от капитана до него. Ролята му на неин съветник беше съмнителна — тя беше способна да представя интересите на отряда и без негова помощ.
Приближиха доскорошната западна порта — огромна паст, зейнала в крепостната стена.
Облегнат на обгорената стена на полусрутената кула, Грънтъл ги изгледа с нещо като усмивка. Беше небръснат. Стони Менакис крачеше напред-назад, явно побесняла.
— Остава да изчакаме само Хъмбръл Тор — подхвърли Грънтъл.
Итковиан дръпна юздите и се намръщи.
— Къде е Съветът на маската?
Стони се изхрачи на земята.
— Хукнаха напред. Май искат първо да си побъбрят насаме.
— Спокойно — изръмжа й Грънтъл. — Нали твоят приятел Керули е с тях?
— Не е в това въпросът! Те се скриха. Докато ти и Сивите мечове опазихте и тях, и проклетия им град!
— Все пак — намеси се Итковиан, — след като принц Джеларкан е мъртъв и няма наследник, те са управляващото тяло на Капустан.
— Но можеха да изчакат, проклети да са!
Капитан Норъл се извърна на седлото и погледна назад по широката улица.
— Хъмбръл Тор идва. Ако подкараме бързо, сигурно ще можем да ги настигнем.
— Важно ли е това? — попита я Итковиан.
— Да, сър.
— Съгласен съм.
— Хайде, Стони — изръмжа Грънтъл и се отлепи от стената.
Поеха през равнината, с Хъмбръл Тор, Хетан и Кафал, които се поклащаха неловко върху седлата на заетите им коне. Баргастите не бяха никак доволни от опита за узурпация от страна на Съвета на маската — старата вражда и недоверие отново бяха припламнали. Според всички сведения приближаващите се войски все още бяха на две-три левги от града. Керули, Рат-Гугла, Рат-Бърн и Рат-Сенкотрон се возеха във фургон, теглен от три коня на джидратите, останали незаклани и неизядени при обсадата.
Итковиан си припомни последния път, когато беше яздил по този път, спомни си лицата на вече мъртвите войници. Фаракалаян, Торун, Сидлис. Зад официалността, наложена от правилата на Откровението, тримата все пак бяха най-близките му приятели. „Истина, към която не смеех да посегна. Не като Щит-наковалня, не и като командир. Ала това се промени. Те са част от моята скръб, толкова непоносима, колкото и десетките хиляди други.“
Изтласка тази мисъл от ума си. Трябваше да се владее. Не можеше да си позволи чувства.
Зърнаха пред себе си впряга с жреците.
Стони изръмжа победоносно:
— Ще се зарадват, и още как!
— Не бързай да злорадстваш, момиче — посъветва я Грънтъл. — Сега ги приближаваме съвсем невинно…
— За идиотка ли ме мислиш? Мислиш, че не съм способна на притворство? Ще те науча да…
— Е, добре — изръмжа той. — Забрави, че съм проговорил…
— Винаги го правя, Грънтъл.
Подкараха бързо напред и когато ги настигнаха, джидратският колар дръпна поводите. Капакът на прозорчето се плъзна встрани и от него се показа безизразната маска на Рат-Сенкотрон.
— Колко приятно! Нашият почетен антураж!
Итковиан въздъхна. „В този тон нямаше капка притворство, уви.“
— Почетен ли? — попита Стони с вдигнати вежди. — Изненадана съм, че това понятие ви е познато, жрецо.
— Аха. — Маската се извърна към нея. — Слугинчето на Керули. Не трябваше ли да паднеш на колене?
— Ще ти дам аз едно коляно, завързак — точно между…
— Хайде стига! — изсумтя Грънтъл. — Вече всички сме тук. Виждам, че се приближава конен авангард. Дали да не продължим?
— Подранихме — сопна се Рат-Сенкотрон.
— Мда, много непрофесионално от наша страна. Можем да продължим съвсем бавно, да им дадем време да се подготвят.
— Разумно, при създалите се обстоятелства — отстъпи Рат-Сенкотрон. Устните на маската се кривнаха в широка усмивка, после главата се прибра и капакът се плъзна обратно.
— Тоя ще го насека на парченца някой ден — подхвърли бодро Стони.
— Всички оценихме чувството ти за притворство, скъпа — измърмори Грънтъл.