— Дръзвате да го отречете? — сопна се тя, опря ръце на масата и се наведе към него. — Вие я измамихте!
— Не. Просто я сдържах.
Думите му я накараха да онемее.
— В Даруджистан — намеси се Грънтъл — има един килимарски дюкян. Влезеш ли в него, нагазваш по многобройни пластове изкусно тъкани килими. Така и уроците на смъртните са напластени в краката на боговете. Жалко, че все се спъват — би трябвало да са се научили вече.
Рат-Бърн се извърна рязко към него.
— Мълчете! Нищо не разбирате! Ако Бруд не побърза, Бърн ще умре! И когато умре, с нея ще умре всичко живо на този свят! Това е изборът, глупако! Да се срутят шепа гнили цивилизации, или абсолютно унищожение — ти какво би избрал?
— Ами, щом като питаш…
— Оттеглям въпроса, защото явно си точно толкова луд, колкото и този боен главатар. Каладън Бруд, трябва да отстъпите чука. На мен. Тук и сега. В името на Бърн, Спящата богиня, настоявам.
Главатарят стана, смъкна оръжието от гърба си и го подаде с дясната си ръка.
— Ами на ти го.
Рат-Бърн примига, скочи бързо от стола и обиколи масата.
Стисна с две ръце обкованата с мед дръжка. Бруд пусна чука.
Оръжието се плъзна надолу. Костите на китките й изпукаха във въздуха. Тя изпищя, а хълмът затрепери, щом масивната глава на чука го удари. Чашите по масата заподскачаха и плиснаха локви червено вино. Рат-Бърн, паднала на колене, бе свила в скута си счупените си ръце.
— Артантос — извика Дужек, без да откъсва очи от Бруд, който гледаше с равнодушие падналата на земята жена — тичай за лечител. И гледай да е добър.
Бойният главатар се обърна към жрицата:
— Разликата между теб и богинята ти е във вярата, жено. Нещо съвсем просто, в края на краищата. Ти смяташ, че съм изправен пред две възможности. Всъщност отначало така смяташе и Спящата богиня. Даде ми оръжието и ми остави свободата да избирам. Много време ми трябваше, докато осъзная какво всъщност ми е дала. Въздържах се да действам, въздържах се от този избор и се смятах за страхливец. Може би наистина съм такъв, но най-сетне и малко мъдрост се е загнездила в главата ми…
— Вярата на Бърн — каза К’рул. — Че може да намериш и трета възможност.
— Да. Нейната вяра.
Артантос се върна с един малазанец, но Бруд вдигна ръка да ги спре и каза:
— Не, ще я изцеря сам. Тя не знаеше, в края на краищата.
— Твърде щедър жест — промълви К’рул. — Тя отдавна е изоставила богинята си, главатарю.
— Никое бягство не е невъзвратимо — отвърна Бруд и коленичи пред Рат-Бърн.
За последен път Итковиан беше видял Висшия Денъл разтворен от дестраянт Карнадас и с него — гъмжащата зараза, отравяща лабиринтите. Ала това, което видя сега, беше… чисто — и невероятно силно.
К’рул изведнъж стана и заоглежда билото.
Рат-Бърн изохка.
Странните действия на Древния бог привлякоха вниманието на Итковиан и той проследи погледа на К’рул. И видя изкачилата се на билото нова група, застанала на няколко крачки вдясно от навеса. Капитан Паран беше единственият му познат сред новодошлите, но не него гледаше Древният бог.
Един тъмнокож висок и мършав мъж гледаше ставащото под навеса, леко усмихнат. Като че ли се беше съсредоточил върху Бруд. След малко някакъв инстинкт го накара да погледне към К’рул. Отвърна на напрегнатия му поглед с леко, малко странно неравно свиване на рамене — сякаш лявото му рамо се огъваше под някаква невидима тежест. К’рул въздъхна.
И тогава Рат-Бърн и Каладън Бруд станаха. Костите на жрицата бяха заздравели. По оголените й ръце не се виждаха никакви отоци. Стоеше стъписана, опряна на рамото на главатаря.
— Какво значи това? — попита намръщено Каллор. — В този лабиринт нямаше и следа от отрова.
— Така е — усмихна се К’рул. — Болестта, изглежда, е изтласкана от това място. Временно, но достатъчно. Навярно това е поредният урок за силата на вярата… който ще се постарая да усвоя…
Итковиан присви очи. „Говори двусмислено. Едното е за нас. Второто значение е за този мъж, който стои там.“
Младата жена до капитан Паран пристъпи към масата. Щом я видя, Каллор отстъпи назад.
— Каква немарливост — изръмжа тя на главатаря и той се обърна рязко при думите й. — Да си изпуснете оръжието!
— Силвърфокс. Чудехме се дали ще те видим отново.
— Но пратихте Корлат да ме проследи, главатарю.
— Само за да разберем къде си и посоката на пътя ти. Тя, изглежда, се е изгубила, защото още я няма.
— Временно объркване на посоката. Моите Т’лан Ай са я обкръжили и я водят насам. Непокътната.
— Радвам се да го чуя. Ако може да се съди по думите ти, Вторият сбор се е състоял.