— Спомена за някакви истини — напомни му Паран.
— Ах, да! Истини, скимтящи като кутрета около Круппе, при което той ги гали по главичките, всички до едно, като добър и мил господар. Резултатът? Круппе ви уверява, че със Силвърфокс всичко е наред! Бъдете спокойни. Успокойте се. В-вярвайте… уф…
— Спъна ли се?
— О, не. Просто си оплетох езика, но и това си има достойнства.
— Тъй ли? Какви?
— Е, въпросът е твърде сложен, за да се обясни с думи, уви. Не бива да се отклоняваме много от темата, която ни е под ръката, или под краката, а тя беше за истините…
— Дето скимтят като кутрета.
— Да, капитане. Като вълчета, за да бъда по-точен.
Двамата малазанци изведнъж спряха, а след миг ги последва и Итковиан, защото приспиващият, опияняващ словесен поток на Круппе изведнъж придоби яснота и плът, като въртоп около речен камък. „Камък… една от истините на Круппе? Тези малазанци са свикнали с това — или са по-умни от мен.“
— Хайде, казвай — изръмжа Паран.
— Кое по-точно, драги ми капитане? Та нали истинската наслада за Круппе е в лукавото двусмислие, благодарение на което той таи своите тайни, както е редно за всеки почтен таител на… тайни. Дали темата засяга този обвързан с клетва и чест бивш наемник, който крачи с нас? Косвено — да. Или по-скоро отряда, който наскоро е напуснал. Косвено, отново ви заявява Круппе. Два древни бога, доскоро само духове, първите, които са тичали със смъртни — с онези Т’лан Имасс от плът и кръв преди толкова време — най-древните спътници. И тяхното потомство, което ги е последвало и още тича с Т’лан Имасс.
— Двата вълка-богове, нали? Има ли някой тук, който да не си спомня онази приказка за в креватчето, за тяхната разлъка, как вечно се търсят? Всички я помните, разбира се. — Той въздъхна. — Толкова тъжна история, от онези, които чувствителните дечица не забравят никога. Но какво ги е разделило? Как продължава приказката? „И тогава един ден ужас споходил земята. Ужас от тъмното небе. Спуснал се и раздробил света. Така двамата любими се разделили и не могли да се прегърнат повече.“ И тъй нататък, и тъй нататък, и прочие.
— Господа, ужасът, разбира се, бил съдбоносното спускане на Падналия — продължи Круппе сериозно. — А изцелението, което трябвало да последва от страна на оцелелите сили, се оказало тежка, обременителна задача. Древните богове направили каквото могли, но разберете, те самите са били по-млади от двамата вълци-богове и по-важното, установили, че възвисяването не се връзва много с хората — тоест с онези, които един ден щели да се превърнат в хора де…
— О, спри, моля те! — сряза го Паран.
— Круппе не може! Да спра тук означава да се загуби всичко, което трябва да се каже! Останали са само най-смътни спомени, ала и те отстъпват пред усилващия се сумрак! Крехки късчета ни спохождат като треперливи сънища и обещанието за ново събиране и прераждане се губи неразпознаваемо, обещаното изкупление се скита самотно из тундрата и вие с вятъра — но спасението все пак предстои! Духове, коренно различни, се съюзяват в своята решимост! Един корав и суров дух, който да държи по пътя другите въпреки всичката болка, която трябва да понесат. Друг дух, който здраво да стиска болката от самотата, докато не намери подобаващия отговор! И още един, трети дух, изпълнен с любов и състрадание — макар и малко шантав, признавам — с което да придаде аромат на предстоящия момент. И четвърти, притежаващ силата да постигне наложителното заздравяване на стари рани…
— Четвърти ли? — изсумтя Бързия Бен. — Кой е четвъртият у Силвърфокс?
— Е как кой? Посятото дете на Хвърляча на кости Т’лан Имасс естествено. Дъщерята на Пран Чоул, онази, под чието истинско име всъщност я знаем всички!
Погледът на Итковиан се плъзна покрай Круппе към Корлат и Уискиджак. Бяха спрели пред една голяма палатка и гледаха към тях. Явно бяха обзети от любопитство, но все пак стояха на почтително разстояние.
— И това го наричаш обяснение? — попита навъсено Паран.
— Самата парадигма на експликацията, драги приятели. Аргументирано, ясно, макар и донякъде чудато изразено. Точността е точно изкуство. Пунктуалността е превъзходна и превъзмогва предубеждението в предумишлено увъртане. Истината не е нещо тривиално, в края на краищата…
Итковиан се обърна рязко към Уискиджак и Корлат и тръгна към тях.
— Итковиан? — извика го Паран.
— Сетих се за онова пиво — отвърна му той през рамо. — Отдавна не бях изпитвал такава належаща нужда, сър.
— Прав си. Почакай ме.