Капитан Паран спря коня си недалече от опушените руини на редута Източен страж. Извърна се в седлото, за да погледне за сетен път порутените крепостни стени на Капустан. Дворецът на Джеларкан се извисяваше мрачно на фона на яркосиньото небе. Ивици черна боя прорязваха кулата като цепнатини — символ на градския траур за трагично изгубения принц. Следващият дъжд щеше да измие боята и от нея нямаше да остане и следа. Това здание, беше чул, никога не задържаше задълго мига на тленността.
Подпалвачите на мостове излизаха през Източната порта.
„Първи вътре, последни навън. Винаги държат на такива жестове.“
Сержант Анци беше начело, ефрейтор Пикър — на стъпка след него. Двамата като че ли спореха за нещо, което не беше никаква новост. Зад тях войниците от другите взводове и отделения вървяха без никакъв ред, сцеплението в ротата се беше изгубило. Капитанът се замисли над това. Познаваше се с другите сержанти и ефрейтори, разбира се. Знаеше имената на всеки останал жив Мостовак и познаваше също така и лицата им. И все пак в тази гледка имаше нещо призрачно. Присви очи и ги загледа как крачат по пътя — обгърнати в прах смътни силуети, като на избелял, разнищен стар гоблен. Походът на войските е безкраен и вечен, припомни си той.
Вдясно от него се чу тропот на конски копита. Той се обърна и видя спрялата до него Силвърфокс.
— По-добре да стоим настрана един от друг — каза Паран и погледът му се върна на войниците долу на пътя.
— Не възразявам — отвърна след малко тя. — Но нещо се е случило.
— Знам.
— Не, не знаеш. Не говоря за това, което несъмнено ти се върти в главата, капитане. За майка ми става въпрос — изчезнала е. С онези двама дару, дето се грижеха за нея. Някъде в града са обърнали фургона и са се отделили от колоната. Изглежда, никой нищо не е забелязал, макар че не мога, разбира се, да разпитам цялата армия…
— А твоите Т’лан Имасс? Те не могат ли да ги намерят?
Тя се намръщи и не отвърна нищо. Паран я изгледа.
— Не са доволни от теб, нали?
— Не в това е проблемът. Изпратих ги с Т’лан Ай отвъд реката.
— Вече разполагаме с достатъчно средства за разузнаване, Силвърфокс…
— Не съм длъжна да се обяснявам.
— Да, но ме молиш за помощ…
— Не. Просто те попитах дали не знаеш нещо. Някой трябва да е съдействал на онези дару.
— Разпита ли Круппе?
— Той е точно толкова стъписан и отчаян, колкото мен, и му вярвам.
— Някои хора имат навика да подценяват Кол — каза Паран. — Той е напълно способен да извърти сам такова нещо.
— Ти май не разбираш жестокостта на стореното от тях. Отвличането на майка ми…
— Задръж малко, Силвърфокс. Ти остави майка си на грижите им. Остави? Твърде мека дума. Ти я изостави. И не храня никакво съмнение, че Кол и Мурильо са поели задължението съвсем сериозно, с цялото състрадание към мхаби, което, изглежда, ти не притежаваш. Помисли как изглежда положението от тяхна гледна точка. Грижат се за нея, ден след ден, гледат как се стапя. Виждат дъщерята на мхаби, но само отдалече. Не обръща никакво внимание на майка си. Решават, че трябва да намерят някой, който е готов да помогне на мхаби. Или най-малкото да й предложи достоен край. Отвличането е да отведеш някого от някого. Мхаби е била отведена, но от кого? От никого. От никого.
Силвърфокс беше пребледняла и не намираше думи. Най-сетне проговори хрипливо:
— Представа си нямаш какво лежи между двете ни, Гъноуз.
— А ти, изглежда, нямаш представа как да простиш — нито на нея, нито на себе си. Вината се е превърнала в пропаст…
— Колко щедро. И то от твоите уста.
Усмивката му беше сурова.
— Моето слизане свърши, Силвърфокс. Вече се изкачвам по другия склон. Нещата се промениха и за двама ни.
— Значи си обърнал гръб на заявените си чувства към мен?
— Все още те обичам, но след смъртта ти се бях поддал на известно заслепение. Бях се убедил, че онова, което беше между нас, за толкова кратко време, е много по-голямо и важно, отколкото беше в действителност. От всички оръжия, които обръщаме срещу себе си, вината е най-острото, Силвърфокс. Тя може да извае миналото ти в невероятни форми, в лъжливи спомени, водещи до убеждения, които посяват всевъзможни мании.
— Радвам се, че така ясно представяш нещата, Гъноуз. Не ти ли е хрумвало, че безпристрастното самонаблюдение е поредната мания? Това, на което правиш дисекция, трябва най-напред да е умряло — такъв е принципът на дисекцията в края на краищата.