— Скъпи човече — въздъхна Гъмбъл, — аз съм само една крастава жаба. Докато ти си творец. И за мое безкрайно щастие, за разлика от теб, аз всеки ден благодаря на всеки бог, който е, и на всеки бог, който е бил някога.
Итковиан ги остави да си разменят все по-сложните оскърбления и продължи по брега. Забрави да погледне рисунката на Ормулогун.
След като армиите се прехвърлеха през реката, щяха да се разделят. Град Лест се намираше право на юг, на четири дни преход, докато пътят към Сетта се отклоняваше на запад — югозапад. Сетта се намираше в самото подножие на Планината на привидението, на брега на реката, от която беше получил името си. Реката продължаваше към морето на юг от Лест и рано или късно трябваше да бъде прехвърлена и от двете войски.
Итковиан щеше да тръгне с армията, поела към Лест, която включваше Сивите мечове, части Тайст Андий, ривите, баргастите Илгрес, конен полк от Салтоан и шепа по-малки наемнически отряди от Северен Дженабакъз. Каладън Бруд оставаше върховният пълководец на всичко това, Каллор и Корлат бяха негови първи заместници. Сивите мечове бяха прикрепени като съюзническа сила и Щит-наковалня се смяташе за равен на Бруд. Това отличие не засягаше другите наемнически отряди, защото всички те бяха сключили договор с бойния главатар. На даруджистанеца Грънтъл и неговата пъстра сбирщина гледаха като на съвсем независими, желани на съвещанията, но свободни да действат както намерят за добре.
Общо взето, заключи Итковиан, организацията на командването беше доста объркана, йерархиите и ранговете — твърде ефимерни. „Не по-различно от положението ни в Капустан, с принца и Съвета на маската, които непрекъснато си мътеха водата. Може би това е характерно за севера с неговите независими градове-държави — преди малазанското нашествие да ги принуди да се обединят в нещо като конфедерация. Но дори и тогава, изглежда, старите съперничества и вражди непрекъснато подронваха единението, в угода на нашественика.“
Структурата, наложена от малазанския Върховен юмрук над силите, които го придружаваха, беше с много по-изчистена йерархия. Имперският стил изпъкваше ясно за Итковиан и всъщност не се отличаваше от онова, което той самият щеше да постанови, ако беше на мястото на Дужек Едноръкия. Командваше Върховният юмрук. Първите му заместници бяха Уискиджак и Хъмбръл Тор — вторият даваше израз на мъдростта си, като отстъпваше първенството на Дужек — както и командирът на Черните моранти, с когото Итковиан все още не се беше срещал. Тези тримата се смятаха за равни по ранг, но с различни отговорности.
Итковиан чу тропот на конски копита, обърна се и видя първия малазански заместник-командир Уискиджак — препускаше към него по брега. Това, че се беше спрял да поговори с художника, си личеше ясно по самия Ормулогун, който припряно събираше багажа си.
Уискиджак дръпна юздите и спря.
— Добър ви ден, Итковиан.
— И на вас, сър. Искате ли нещо от мен?
Брадатият войник сви рамене и се озърна.
— Търся Силвърфокс. Нея или двете морски пехотинки, които уж трябваше да я придружават.
— Да я следят, искате да кажете. Подминаха ме преди малко — първо Силвърфокс, а след нея и двете малазанки. Яздеха на изток.
— Някоя от тях заговори ли ви?
— Не. Минаха доста далече от мен, тъй че нямаше размяна на учтивости. А и не направих усилие да ги поздравя.
Командирът се намръщи.
— Нещо не е наред ли, сър?
— Бързия Бен използва лабиринтите си, за да улесни прехвърлянето. Силите ни вече са от другата страна и колоната тръгна, тъй като ни чака по-дълъг път.
— Вярно. Но Силвърфокс не е ли с ривите все пак? Или просто искате да се сбогувате официално?
Войникът се намръщи още повече.
— Тя е толкова малазанка, колкото и риви. Исках да я помоля да избере с кого да тръгне.
— Може би вече е направила избора си, сър.
— А може би не — отвърна Уискиджак с очи, приковани в нещо на изток.
Итковиан се обърна. Бяха морските пехотинки — приближаваха се в галоп.
Спряха пред командира си.
— Къде е тя? — попита Уискиджак.
Пехотинката отдясно сви рамене.
— Проследихме я до морския бряг. Над нивото на прилива има редица изгърбени хълмове, обкръжени от блатясали дерета. Тя… влезе в един от хълмовете, Уискиджак…
— Просто изчезна — уточни другата. — Нито се спря, нито залитна от коня си. Отидохме до мястото, но там имаше само трева, кал и камънаци. Изгубихме я — и според мен точно това е искала.
Командирът мълчеше. Итковиан очакваше най-малкото да изтърси някоя ругатня, но сдържаността му го впечатли.
— Добре. Тръгвайте с мен. Прехвърляме се на другия бряг.