В момента перспективите изглеждаха мрачни. Като че ли единствените оцелели жреци в този град бяха тези от Хомота, а това бе последното място, което му се искаше да посети. Според мълвата политическите съперничества бяха стигнали до критичната си точка, след като Съветът на маската се беше отървал от присъствието на могъщи съюзници, отървал се беше също така и от присъствието на принца, което по традиция усмиряваше крайностите им. Бъдещето на Капустан не изглеждаше много обещаващо.
Кол зави надясно — на североизток. Мурильо плесна с поводите двата вола по гърбовете и го последва. Животните бяха уморени и гладни, а фургонът — претоварен.
„Гуглата да ни вземе дано. Май направихме ужасна грешка…“
Чу над главата си плясък на птичи криле, тих и мигновен.
В каменните плочи се бяха врязали дълбоки коловози от безбройните коли и фургони, но ширината им не съвпадаше с колелата на ривския фургон, направен широк и висок, за да преодолява високата степна трева и разкаляните ровове, така че воловете едва кретаха.
Кол чу зад себе си тиха ругатня, последвана от странно изпъшкване и плясък на поводите. Обърна се и видя как Мурильо изхвърча от капрата и се пльосва на калдъръма.
На фургона стоеше огромна черна фигура — за един много кратък миг му се стори крилата.
Мурильо лежеше неподвижно до предното колело.
— Какво в името на…
Фигурата махна широко с ръка. От пръстите й изригна черна магия и с грохот се затъркаля към Кол.
Даруджистанецът изруга, хвърли се надясно, претърколи се — ризницата му издрънча по камъка и се удари в първото, извито като сърп стъпало на близкия храм.
Но магията беше потекла твърде широко, за да може да я избегне, вихреше се и въртеше мастилената си мощ, изпълваше улицата като черна мълния.
Свит на хълбок, притиснал гръб в стъпалото, Кол успя само да вдигне ръка, за да закрие очите си, докато магията се надигаше над него, за да се изсипе отгоре като вълна.
И после изчезна. Кол примига, изпъшка, пусна ръката си и видя тъмна, облечена в броня фигура, пристъпваща точно над него и отзад — откъм входа на храма.
Периферното му зрение улови два изпънати напред дълги меча, които се плъзнаха от двете му страни, щом воинът стъпи на калдъръма.
Нападателят, кацнал на фургона, заговори с висок насмешлив глас:
— Ти трябва да си мъртъв. Усещам хладината в теб. Усещам юмрука на Гуглата, свит в безжизнената ти гръд. Той те е задържал тук. Да се скиташ.
„Тоя не ми прилича много на мъртъв.“ Очите на Кол зашариха из сенките вдясно от фургона и се спряха на неподвижното тяло на Мурильо.
— Не да се скитам — изхриптя воинът, без да спира да крачи към фигурата на фургона. — А да ловя.
— Нас? Че ние взехме толкова малко от вас! Няма и двайсетина души в тоя град. Рицарю на Смъртта, нима твоят господар не се наяде до насита? А аз исках само изпадналата в несвяст старица — тя лежи в този фургон. Увиснала на самия ръб на пропастта. Твоят господар, разбира се…
— Не е за теб — изръмжа воинът. — Нейният дух чака. И събраните духове на ближните й. И зверовете, чиито сърца са празни. Всички я чакат. Не е за теб.
Въздухът над уличката беше станал леденостуден.
— Е, добре — въздъхна нападателят. — А този колар и пазачът му поне? Бих могъл да използвам доста парченца от тях…
— Не. Корбал Броуч, чуй словата на моя господар. Трябва да освободиш немрящите, които пазят вашето имение. Ти и онзи с името Бочълайн трябва да напуснете града. Тази нощ.
— Канехме се да си тръгнем на заранта, Рицарю на Смърт — защото ти наистина си Рицарят, нали? Върховен дом Смърт се е разбудил, както усещам. Тръгваме на заранта, нали? След тези възхитителни армии на юг…
— Тази нощ, или ще се спусна над вас и ще поискам душите ви. Съзнаваш ли колко горчива е ориста, която е приготвил господарят ми за вас двамата?
Кол видя как високият плешив блед мъж на фургона вдигна ръце… и как те се замъглиха и се ушириха в черни криле. Мъжът се ухили.
— Първо ще трябва да ни хванеш!
Мъглата се превърна в тъмно петно и след миг на мястото на мъжа стоеше проскубана врана, която изграчи, излетя, крилете й изпърхаха и нощната тъма я погълна.
Воинът спря до Мурильо.
Кол вдиша дълбоко, постара се да усмири блъскащото в гърдите му сърце и с мъка се изправи.
— Огромни благодарности, сър — изпъшка той и потръпна от натъртеното, което на заранта щеше да се окаже две ужасни синини на рамото и бедрото. — Жив ли е приятелят ми?
Воинът, който, чак сега забеляза Кол, носеше останки от джидратска броня, се обърна рязко към него и изръмжа:
— Жив е! На Корбал Броуч му трябват живи… за работата му. Поне отначало. А ти трябва да дойдеш с мен.