— Ъъъ… когато споменахте, че сте тръгнал да ловите, чародеецът стигна до извода, че искате да пипнете него. Но не е така, нали?
— Те са двама нагли типове.
Кол кимна колебливо.
— Простете ми за грубостта, но вие… вие и вашият господар… какво искате да правите с нас? Трябва да се погрижим за една окаяна старица…
— Вие ще получите закрилата на моя господар. Елате. Храмът на Гуглата е подготвен за ваша резиденция.
— Не знам дали… Мхаби има нужда от помощ.
— Това, от което има нужда мхаби, Кол Даруджистански, не ще й го дадете вие.
— Ъъъ… Гуглата ли ще да й го даде?
— Плътта и костите на тази жена трябва да се съхранят. Да се хранят, да им се дава вода, да се грижат за тях. Това е вашата отговорност.
— Не ми отговорихте.
— Последвайте ме.
— В момента — каза кротко Кол — съм склонен да постъпя иначе. — И посегна към меча си.
Рицарят на Смъртта килна глава.
— Кажете ми, Кол Даруджистански, вие спите ли?
Даруджистанецът се намръщи.
— Разбира се. Защо?
— Ох, и аз го правех някога. Трябва да съм го правил някога, нали? Но вече не. Вместо да спя, крача. Разбирате ли, не мога да си спомня спането. Не си спомням как изглежда.
— Ъъъ… съжалявам.
— И тъй, имаме един, който не спи… и тук, в този фургон, един, който няма да се събуди. Убеден съм, Кол Даруджистански, че двамата ще имаме нужда един от друг. Скоро. Тази жена и аз.
— И каква ще да е тази нужда?
— Не знам. Елате.
Кол бавно прибра меча си в ножницата. Не можеше да си обясни защо го направи: никой от въпросите му не беше получил задоволителен отговор, а и как можеше да приеме закрилата на Гуглата? Настръхна. Все пак кимна и каза:
— Един момент, моля. Трябва да вдигна Мурильо на креватчето.
— Ах, да. Вярно. Щях да го направя сам, но уви, не мога да пусна тези мечове. — Воинът помълча още миг, после добави: — Корбал Броуч успя да надзърне в мен. Думите му ме обезпокоиха. Кол Даруджистански, мисля, че съм мъртъв. Наистина ли? Мъртъв ли съм наистина?
— Не знам — отвърна даруджистанецът, — но… май е така.
— Мъртвите, казват, не спят.
Кол знаеше тази поговорка много добре и знаеше, че произлиза от храма на Гуглата. Знаеше също толкова добре и ироничния край на цитата. И го каза:
— „А живите не живеят.“ Не че има кой знае какъв смисъл.
— Но за мене има — отвърна воинът. — Защото знам, че съм изгубил онова, което не съм знаел, че някога съм притежавал.
Умът на Кол запецна в това съждение и той въздъхна.
— Трябва да съм глупак, ако не се съглася с теб… имаш ли си име?
— Сигурно. Но съм го забравил.
Кол се наведе над Мурильо и го вдигна.
— Ами, боя се, че с „Рицарю на Смъртта“ няма да стане. Бил си джидрат, нали? И капънец — макар да признавам, че с този бронзов тен приличаш повече на…
— Не, джидрат не бях. Нито капънец. Мисля, че изобщо не съм от този континент. Не знам защо се появих тук. Нито как. Тук съм съвсем отскоро. По волята на господаря ми. От миналото си спомням само едно нещо.
Кол отнесе Мурильо до задницата на фургона и го сложи да легне.
— И какво е то?
— Веднъж стоях сред някакъв огън.
След дълга пауза Кол въздъхна.
— Много неприятен спомен…
— Имаше болка. Но аз се държах. Борех се. Или така мисля поне. Мисля, че се бях заклел да защитя живота на едно дете. Но детето вече го нямаше. Може би… съм се провалил.
— Да, но трябва да ти намерим име все пак.
— Може да ти хрумне нещо, Кол Даруджистански.
— Обещавам.
— Или навярно някой ден спомените ми ще се върнат, а с тях — и името ми.
„А ако Гуглата се смили, този ден никога няма да настъпи, приятел. Защото ми се струва, че животът ти никак не е бил лек. Нито смъртта ти. И изглежда, че той има милост, защото ти е отнел всичко, което си знаел някога, защото, ако не греша, макар и само по чертите на лицето ти, с този цвят на кожата или без него — ти си чист малазанец.“
Итковиан беше преминал с последната баржа заедно със Стони Менакис и Грънтъл с неговите двайсетина подчинени и още около стотина риви — най-вече старци и кучета. Животните заръмжаха и се заборичкаха, но пред втората половина на пътуването се укротиха, след като успяха да се доберат до планшира и можеха да гледат над реката.
Кучетата слязоха първи, още щом баржата опря в брега от южната страна, залаяха дивашки и зашляпаха през тръстиките и Итковиан се зарадва, че най-после се махнаха. Слушаше само с едно ухо обидите, които си разменяха Грънтъл и Стони като омръзнали си един на друг мъж и жена, докато приготвяше коня си и изчакваше да спуснат дъските. Гледаше с вял интерес как старците и стариците риви тръгнаха след псетата си, без да обръщат внимание на калта и мръсните тръстики.