— До утре, Дужек.
— До утре.
Докато крачеше през лагера към палатката си, Уискиджак видя една висока, облечена в тъмен халат фигура.
Усмихна се и се приближи.
— Липсваше ми.
— И ти на мен — отвърна Корлат.
— Бруд не те оставя без работа. Хайде, влез, ей сега ще запаля фенера.
Чу как въздъхна зад него.
— Не си прави труда…
— Е, знам, че можеш да виждаш в тъмното, но…
Тя го обърна, притисна се до него и промълви:
— Ако държиш да има разговор, нека да е кратък, моля те. Това, което желая, не се изразява с думи.
Той я прегърна.
— Просто се чудех дали си намерила Силвърфокс.
— Не. Изглежда, е способна да върви по пътища, за които не съм допускала, че съществуват. Но дойдоха два от безсмъртните й вълци… и ме придружиха. Те са… необикновени.
Уискиджак си спомни как за първи път бе видял Т’лан Ай — как се надигаха от пръстта сред пожълтелите треви, как приемаха зверския си облик, докато всички хълмове не се покриха с тях.
— Знам. У тях сякаш има нещо странно несъразмерно…
— Прав си. Дразнят окото. Твърде дълги крайници, твърде широки рамене, но с много къси вратове и широки челюсти. Но освен външния им вид в тях има нещо, което ми се струва… обезпокоително.
— Повече от Т’лан Имасс?
Тя кимна.
— В Т’лан Имасс има някаква пустота, като в почерняла от пушек пещера. Но не и в Т’лан Ай. В тези вълци… съзирам тъга. Вечна тъга…
Потръпна в ръцете му. Уискиджак замълча. „Мила, ти виждаш в очите им онова, което аз виждам в твоите. И точно това отражение — осъзнаването му — те е потресло толкова.“
— В края на лагера — продължи Корлат — те се разпаднаха на прах. В един момент подтичваха от двете ми страни, а в следващия… ги нямаше. Не знам защо, но това ме обезпокои повече от всичко останало.
„Защото това ни очаква всички. Дори и теб, Корлат.“
— Този разговор уж трябваше да е кратък. Приключваме го. Хайде, нека да си легнем, момиче.
Тя се взря в очите му.
— А след тази нощ?
— Сигурно ще сме разделени задълго, да.
— Старата се е върнала.
— Така ли?
Корлат кимна. Канеше се да каже още нещо, но се поколеба, взря се в очите му и замълча.
Сетта, Лест, Маврик. Градовете бяха празни. Но армиите въпреки това се бяха разделили. И нито една от двете страни нямаше да каже на глас защо. И двете страни на съюза имаха неща, които да крият, тайни, които да таят, и колкото повече се приближаваха към Корал, толкова по-трудно щяха да пазят тези тайни.
„Повечето Тайст Андий са се махнали. Върнали са се с Рейк на Лунния къс. Но къде е Лунният къс? И какво, в името на Гуглата, замислят? Дали като стигнем до Корал, няма да заварим града вече паднал, Пророка на Панион мъртъв — душата му прибрана в Драгнипур — и онази огромна планина, надвиснала над главите ни?“
„Черните моранти търсиха проклетата рееща се в небето скала… без никакъв резултат.“
„А и нашите тайни. Изпращаме напред Паран и Подпалвачите на мостове; Гуглата да ни вземе дано, правим нещо много повече от това.“
„Тази игра на власт е много неприятна, но вече е неизбежна — всички знаехме, че предстои. Сетта, Лест, Маврик. Потайната игра е вече съвсем явна.“
— Сърцето ми е твое, Корлат — промълви той на жената в прегръдките си. — Нищо друго вече няма значение за мен. Нищо и никой.
— Моля те… не говори за това, което все още не се е случило. Изобщо не говори за това.
— Не мислех, че го правя, скъпа. — „Лъжец. Точно това правеше. По свой начин. Оправдаваше се.“
Тя прие лъжата му с горчива усмивка.
— Добре.
По-късно Уискиджак щеше да се замисли над думите си. И щеше да съжали, че не бяха по-открити. Лишени от всякакво притворство.
С натежали от безсънието очи, Паран изчака Бързия Бен да приключи разговора си с Харадас и да дойде при него.
— Сапьорите ще нададат вой — каза капитанът, щом тръгнаха към малазанския лагер, вдигнат на южния бряг на река Катлин.
Бързия Бен сви рамене.
— Ще дръпна Хедж настрана и ще му кажа една-две думи. В края на краищата Фидлър му е по-близък от роден брат, а с онова, в което е забъркан Фид, ще му трябва цялата помощ, която може да получи. Единственият проблем е дали Тригали ще могат да доставят пратката навреме.
— Доста странна пасмина са тези търговци.
— Те са безумци. С това, което правят. Пълната дързост е единственото, което все още ги пази живи.
— Бих добавил и определено умение в пътуването през враждебни лабиринти, Бързак.
— Дано да е достатъчно — отвърна магьосникът.
— Не става дума само за морантски муниции, нали?
— Не. Положението в Седемте града е повече от окаяно. Все едно, направих, каквото можах. Колкото до ползата — ще видим.