— Нима?
— Моля, сър, позволете ми да продължа.
— Разбира се.
— Напълно е възможно този човек, Анастер, да приеме това, което искаме да направим с него, като изтезание, но този страх е породен от невежество. Той няма да пострада. Всъщност моят Щит-наковалня иска да направи за него точно обратното.
— Иска да му отнеме болката.
Дестраянтът кимна.
— Духовната прегръдка — същото, което направи Итковиан за Рат-Финир.
— Точно така, сър.
Паран замълча.
— И тази представа ужасява Анастер?
— Да.
— Защо?
— Защото той знае, че у него няма нищо друго. Приравнил е цялата си самоличност към болката в душата си. И затова се бои от края й.
Паран се обърна към малазанския лагер.
— Последвайте ме.
— Сър?
— Той е ваш, дестраянт. С моята благословия.
Тя се олюля и конят и се дръпна настрани. Паран се обърна рязко.
— Какво…
Жената се изправи, вдигна ръка към челото си и поклати глава.
— Извинете ме. В думата, която употребихте имаше… тежест.
— Думата, която… О!
„О, Дъх на Гуглата, Гъноуз — това беше адски нехайно.“
— И? — попита я с неохота.
— И… не знам, сър. Но мисля, че не би било зле да ви посъветвам да, ъъъ, да сте малко по-предпазлив в бъдеще.
— Да, мисля, че сте права. Съвзехте ли се достатъчно, за да продължим?
Тя кимна и стисна юздите на коня.
„Не мисли за това, Гъноуз Паран. Приеми го като предупреждение и нищо повече. Ти нищо не си направил на Анастер — ти дори не го познаваш. Предупреждение. И ще е адски добре да се вслушаш в него…“
22.
— Безумната паника, уви, я кара да тръпне.
Гласът на сиърдомина над него рече:
— Струва ми се, че стана… прекалено напоследък, Святи.
Панионският пророк отговори с врясък:
— Да не мислиш, че не го виждам? Да не мислиш, че съм сляп?
— Вие сте всемъдър и всезнаещ — избоботи офицерът сиърдомин. — Аз само изразих тревогата си, Святи. Той вече не може да върви, а и дъхът му като че ли е затруднен в тази деформирана гръд.
„Той… сакат… прекършените ребра, като ръце на скелет, стискащи дробовете все по-силно. Все по-силно. Сиърдомин. Това описание е за мен.“
„Но кой съм аз?“
„Някога изпитвах мощ. Отдавна.“
„Има един вълк.“
„Вълк. Затворен в тази клетка — моите гърди, тези кости, да, не може да диша. Толкова боли дъхът.“
„Воят е секнал. Усмирен. Вълкът не може да призове… да призове…“
„Кого?“
„Бях отпуснал ръката си, веднъж. На косматото й рамо. Зад врата. Все още не сме се пробудили двамата с нея. Толкова близо сме. Вървим в крак, а не сме се пробудили… какво трагично невежество. Но тя ми даде тленните си видения, историята си, такава, каквато си мисли, че е, а дълбоко в сърцето си спеше…“
„… спеше любимата ми.“
— Святи, прегръдката на майка ви ще го убие, ако бъде върнат при нея…
— Смееш да ми заповядваш? — изсъска Пророкът и гласът му затрепери.
— Не заповядвам, Святи. Изтъквам факт.
— Ълтента! Прескъпи мой септархо, я ела насам! Да, погледни го този човек в нозете на твоя сиърдомин. Какво мислиш ти?
— Святи… — Нов глас, по-тих. — Моят най-доверен слуга казва истината. Костите на този човек са толкова изкривени…
— Виждам! — изкрещя Пророкът.
— Святи — продължи септархът, — освободете го от този ужас.
— Не! Няма! Той е мой! Той е на Майка! Тя има нужда от него — от някой, когото да държи — има нужда от него!
— Любовта й се оказва фатална — каза сиърдоминът.
— Опълчвате ми се и двамата? Да повикам ли своите Крилати? Да ви пратят в забвение? Да се биете и дърлите над онова, което е останало? А? Да ги повикам ли?
— Както Святият пожелае.
— Да, Ълтента. Точно така! Както аз пожелая!
Сиърдоминът се намеси:
— Да го върна ли тогава на Матроната, Святи?
— Още не. Остави го тук. Видът му ме забавлява. Хайде, Ълтента, докладвай.
— Окопите са довършени, Святи. Врагът ще дойде по равното срещу градската стена. Няма да пратят съгледвачи до гористия рид вдясно — душата си залагам за това.
— Заложил си я, Ълтента, заложил си я. А онези проклети Велики гарвани? Само един ако е видял…
— Вашите Крилати ги прогониха, Святи. Небесата са прочистени и с това вражеското разузнаване е разстроено. Ще ги оставим да вдигнат лагерите си в равнината, а след това ще се надигнем от скритите си позиции и ще ги нападнем по фланговете. Това, съчетано с атаката на маговете от стените и на Крилатите от небето, както и с излаза на септарх Айнал от портите… Святи, победата ще бъде наша.