— О, накрая загубили — възкликна той. — Били унищожени. И само една летяща крепост останала — разбита и оставена на ветровете. Готос вярвал, че се е отвяла на север, за да се пръсне в леда на Джагътската зима и да замръзне там, окована за хилядолетия. Докато не я намерил Господарят на Тайст Андий. Разбираш ли, Ток-младши? Аномандър Рейк не знае нищо за пълната мощ на Лунния къс — мощ, до която той няма средства да се домогне, дори да знаеше за нея. Скъпата Майка помни, или поне помни някаква част от нея. Разбира се, тя няма причина да се бои. Лунния къс го няма на двеста левги оттук — моите Крилати го търсиха, високо горе, през лабиринтите, навсякъде. Единственото заключение е, че Лунният къс е избягал или най-сетне е паднал — впрочем, той не беше ли почти унищожен над Пейл? Ти така ми каза.
— Тъй че разбираш, Ток-младши, вашата малазанска армия не внушава страх у никого от нас, включително у скъпата Майка. — Пророкът се усмихна доволно. — Воинството на Едноръкия ще бъде съкрушено при щурма срещу Корал. Както и Бруд, и неговите риви. Нещо повече, Белоликите ще бъдат премазани — те нямат нужната дисциплина за такава война. Ще ги унищожа всички. А теб ще нахраня с късове от плътта на Дужек Едноръкия — не би имал нищо против отново да хапнеш малко месце, нали? Нещо, което е било… повърнато. Нали?
Ток не отвърна нищо, въпреки че стомахът му се сви от неутолим глад.
Пророкът се наведе и опря пръст в слепоочието му.
— Колко е лесно да те прекърша. Всички твои вери. Една по една. Почти прекалено лесно. Единственото спасение, на което можеш да се надяваш, е моето, Ток-младши. Вече разбираш това, нали?
— Да.
— Много добре. Моли се тогава да има някаква милост в душата ми. Вярно, аз сам все още не съм намерил такава, макар да признавам, не съм я и търсил много. Но може би съществува. На това се уповавай, приятелю.
— Да.
Пророкът се изправи.
— Чух риданията на моята майка. Върни го, сиърдомин.
— Както заповядате, Святи.
Две силни ръце обгърнаха Ток-младши и го надигнаха от студения под.
Изнесоха го от залата. В коридора сиърдоминът спря.
— Ток, чуй ме, моля те. Тя е прикована долу и не може да стигне навсякъде. Чуй. Ще те оставя извън обхвата й. Ще донеса храна, вода, одеяла — Пророкът няма да обърне много внимание на виковете й, защото напоследък тя непрекъснато вика. Нито ще рови в ума й — в момента го занимават много по-важни въпроси.
— Той ще заповяда да те изядат, сиърдомин.
— Отдавна съм изяден, малазанецо.
— Съжалявам.
Мъжът, който го носеше, помълча дълго, а когато отново проговори, гласът му беше прекършен.
— Ти… ти ми предлагаш състрадание. Бездната да ме вземе дано, Ток, съкрушен съм. Позволи ми, моля те, този малък жест…
— С благодарност, сиърдомин.
— Благодаря.
Тръгна отново.
Ток заговори:
— Кажи ми, сиърдомин, ледът все още ли е стиснал морето?
— Не и на левга оттук, Ток. Някакво неочаквано обръщане на теченията разчисти пристанището. Но бурите продължават да бушуват над залива, а ледените планини зад него все още тътнат и се блъскат като десетки хиляди побеснели демони. Не можеш ли да го чуеш?
— Не.
— Да, признавам, оттук е смътно. Но от платформата на кулата е истински ад.
— Аз… помня вятъра…
— Той вече не стига до нас. Поредната прищявка, за която поне съм благодарен.
— В пещерата на Майката няма вятър — каза Ток.
Пращеше дърво и болезненият звук разтърсваше целия къс на Мекрос. Лейди Енви се изкачваше по уличката — тя изведнъж беше станала по-стръмна и каменната настилка под краката й беше хлъзгава от скрежа. Тя изсъска ядосано, привлече от един лабиринт и прелетя до стоящата на самия ръб Ланас Тог.
Т’лан Имасс дори не се поклащаше на рискованото си място. Вятърът плющеше в разкъсаните ивици кожа и развяваше бялата й като кост дълга коса. Мечовете, които я бяха пронизали, блестяха от скрежа.
Щом стигна до нея, лейди Енви тутакси видя кой е източникът на ужасните режещи звуци. Един огромен леден къс се беше сблъскал с тях и сега стържеше по основата сред кипналата черна вода и пръскащите се парчета лед.