— Горката аз — измърмори лейди Енви. — Изглежда, ни тласка на запад.
— Но все пак се приближаваме към сушата — отвърна Ланас Тог. — И това е достатъчно.
— На двайсет левги от Корал по този курс, и всичко това — пустош, стига спомените ми за картата на региона да са точни. Толкова се бях уморила от вървене, уви. Ти успя ли да разгледаш обиталището ни? Като изключим наклонения под и тревожните гледки от прозорците, е направо разкошно. Не мога да понасям неудобствата, знаеш ли.
Т’лан Имасс не й отвърна — продължи да се взира на северозапад.
— Всички сте еднакви — изсумтя лейди Енви. — Няколко седмици ми трябваха, докато предразположа Туул към разговор.
— Това име вече го споменахте. Кой е Туул?
— Онос Т’уулан, Първият меч. Последния път, когато го видях, беше по-закъсал и от теб, скъпа, тъй че и за теб все още има надежда.
— Онос Т’уулан. Виждала съм го само веднъж.
— На Първия събор, несъмнено.
— Да. Той се изказа против ритуала.
— И ти, естествено, го мразиш.
Т’лан Имасс не отговори веднага. Съоръжението под тях изведнъж изскърца дивашки, техният край рязко потъна, щом леденият къс се изтръгна, и после отново се надигна. Ланас Тог дори не трепна.
— Да го мразя? Не. Възразих му, разбира се. Всички го направихме и той се примири. Убеждението е всеобщо.
Лейди Енви изчака за уточнение, след което скръсти ръце и попита:
— Кое?
— Че истината се доказва с тежестта на броя. Че щом повечето са убедени, че нещо е правилно, трябва да е така. Когато видя отново Онос Т’уулан, ще му кажа: правият беше ти.
— Не мисля, че той таи злоба, Ланас Тог. Предполагам, че това го прави уникален сред Т’лан Имасс, нали?
— Той е Първият меч.
— Имах и още един, също толкова обезсърчителен разговор с Мок. Чудех се, виждаш ли, защо той и братята му все още не са те предизвикали на двубой. И Сену, и Турули се биха с Туул — и загубиха. Мок беше следващият. Излиза, че сегюле избягват да се бият с жени, освен ако не са нападнати. Тъй че, приеми го като предупреждение един вид. Не ги нападай.
— Нямам причина да го правя, лейди Енви. Но ако намеря…
— Добре, ще бъда по-пряма. Туул беше доста притеснен от Сену и Турули. Срещу Мок беше, да речем, наравно. По-силна ли си от Първия меч, Ланас Тог? Ако наистина държиш да стигнеш до Втория сбор цяла-целеничка и да си предадеш съобщението, прояви малко сдържаност.
Ланас Тог сви рамене и желязото изстърга в костите.
Лейди Енви въздъхна.
— Интересно, кое е по-потискащо? Опитът да поведа цивилизован разговор с теб и тримата сегюле или да се взирам в страдалческите очи на един вълк? Не мога дори да коментирам настроението на Гарат, този звяр, изглежда, още ми е сърдит.
— Ай се е пробудила — каза Ланас Тог.
— Знам, знам, и честно казано, сърцето ми плаче за нея, или поне за нещастната богиня, която обитава в нея. Но пък те и двете заслужават няколко сълзи, нали? Цяла вечност в самота. За ай едва ли е било особено забавно в края на краищата.
Т’лан Имасс извърна глава.
— Кой е дарил звяра с такъв жесток дар?
Лейди Енви сви рамене и се усмихна с радост пред възможността да върне такъв жест.
— Един мой заблуден близък, който си въобрази, че е добър. Е, добре, този отговор беше може би твърде опростен. Брат ми беше намерил богинята ужасно пострадала от Падането и му трябваше топлокръвно място, където да прибере духа й, за да може да се изцери. Случайност. Глутницата на ай беше загинала, а самата тя беше твърде млада, за да оцелее при нормални обстоятелства. Още по-лошо, беше единствената останала на целия континент.
— Вашият брат е имал погрешен усет за милост, лейди Енви.
— Съгласна съм. Между нас с теб има нещо общо, изглежда! Колко чудесно!
След миг изгледа замислено Т’лан Имасс и въздъхна.
— О, колко тъжна се оказа тази истина.
Ланас Тог все така гледаше на северозапад.
— Повечето истини са такива.
— Е! — Лейди Енви заоправя косата си. — Мисля да сляза долу и да се повгледам малко в две скръбни вълчи очи. Просто за да си подобря настроението, разбираш ли. Знаеш ли, Туул поне имаше чувство за хумор.
— Той е Първият меч.
Лейди Енви измърмори нещо под нос и се запъти обратно по уличката — стъпваше леко с чехлите си по заледените камъни. Спря чак когато стигна до входа на къщата.
— О! Това беше доста забавно. По свой начин. Хм! Колко необичайно!
Старата подскачаше гневно насам-натам. Бруд стоеше и гледаше замислено Великия гарван. В другия край беше Корлат, а на няколко крачки зад нея — Каллор. Походната колона на армията се точеше в широки редици вляво от тях по високия път, а вдясно, на две хиляди крачки, с грохот се носеше стадото на бедерините.