„Но Уискиджак — моят скъп смъртен любим — макар и да не мога да видя всичко, което е у него, виждам цената на сдържаността му. Виждам кървенето, но не и раната. И виждам силата му — дори последния път, когато беше толкова уморен…“
Точно на юг вече се виждаха древните стени на Лест. Нямаше никакви следи от възстановителни работи след панионското завоевание. Над града не се виеше дим, нямаше никакви птици. Ривските съгледвачи бяха донесли, че там нямало нищо освен пръснати по улицата овъглени кости. Някога Лест беше прочут със своите тучни градини, но акведуктът бе разрушен, а след това пожарът беше помел целия град — дори от толкова далече Корлат можеше да види саждите, покриващи крепостните стени.
— Опустошение! — изграчи тъжно Старата. — Това е приказката пред нас. По целия път, чак до Маврик. Докато нашият съюз се разпада пред очите ни.
— Нищо подобно няма! — избоботи намръщен Бруд.
— О? А Силвърфокс къде е? Какво се е случило с мхаби? Защо Сивите мечове и легионът на Трейк маршируват толкова назад след нас? Защо малазанците толкова бързаха да се отделят от нас? А сега изчезнаха и Аномандър Рейк, и Лунният къс! Тайст Андий…
— Са живи — прекъсна я Корлат, най-после изгубила търпение.
Старата се извърна към нея.
— Сигурна ли си?
Корлат кимна.
„И все пак… Наистина ли съм толкова сигурна? Не. Дали да не ги потърся тогава? Не. Каквото трябва да разберем, ще го разберем при Корал. Това е.“ Очите й бавно се извърнаха на запад. „А ти, любими мой, крадецо на мислите ми, ще ме избавиш ли някога от страданието?“
„Моля те. Недей. Никога.“
Итковиан погледна към двамата конни съгледвачи на Сивите мечове, които препускаха в галоп към Щит-наковалня и дестраянта.
— Откъде идват? — попита Грънтъл.
— От фланговия ариергард — отвърна сухо Итковиан.
— Носят вести, изглежда.
— Така изглежда, сър.
— Е? Не сте ли любопитен? Помолиха да яздите с тях — ако се бяхте съгласили, сега щяхте да чуете този доклад, вместо да се мотаете с паплач като нас. Виж, на това му се вика хрумване — бих могъл да разделя моя легион на две роти и да нарека първата Пап, а втората…
— О, я ни го спести! — сопна се зад него Стони.
Грънтъл се изви в седлото.
— От кога си в сянката ни, жено?
— Изобщо не съм ти в сянката, Грънтъл. Нито в твоята, нито на Итковиан. Нито на никого. Освен това, след като слънцето е толкова ниско вдясно, бе трябвало да съм до теб, за да съм ти в сянката, не че го искам, разбира се.
— Значи си жената зад мен тогава — ухили се Смъртният меч.
— И какво трябва да означава това, шопар такъв?
— Просто изтъквам факт, скъпа.
— Виж ти! Е, нещо бъркаш. Канех се да се добера до Сивите мечове, само че вие, тъпаци, ми запречвате пътя.
— Стони, но това не е никакъв път, тук е равнина. Как в името на Гуглата можем да ти запречваме пътя, след като можеш да си подкараш коня накъдето си щеш?
— Тъпаци. Шопари. Все някой тук трябва да прояви любопитство. И този някой трябва да има мозък, разбира се, поради което двамата само се тътрите и се чудите какво донасят ония двама конни съгледвачи, чудите се и едно проклето нещо не предприемате по въпроса. Защото сте безмозъчни и двамата. Колкото до мен…
— Колкото до вас — сухо каза Итковиан, — струва ми се, че говорите с нас. Всъщност увлечена сте в разговор с…
— Който току-що приключи! — сопна се тя, дръпна лявата юзда и подкара покрай тях към другата колона.
Грънтъл сви рамене и каза:
— Чудя се какво ли ще чуе.
— И аз — отвърна Итковиан.
Продължиха напред в тръс. Легионът на Грънтъл напредваше бавно след тях — пъстро облечена сган, като морски разбойници, слезли на сушата да потърсят някоя селска ферма, която да оплячкосат. Преди известно време Итковиан беше подхвърлил, че може би малко тренировка ще се окаже полезна, на което Грънтъл само се беше ухилил, без да отвърне нищо.
Смъртният меч на Трейк презираше военщината; всъщност презираше всичко, което можеше да има и най-далечна връзка с военната практика. Към дисциплината беше напълно безразличен и си имаше само един офицер — лестарски войник, — който да се оправя с вече около осемдесетината му последователи: сбрани оттук-оттам мъже и жени с изпити лица и каменни погледи, които на смях беше нарекъл „Легиона на Трейк“.
Грънтъл във всяко отношение представляваше пълната противоположност на Итковиан.
— Ето я, идва — изръмжа Смъртният меч.
— Много артистично язди — отбеляза Итковиан.
— Да. Тази страст не й е присъща само в седлото, според това, което съм слушал.