Итковиан го погледна.
— Прощавайте. Бях решил, че двамата с нея сте…
— Няколко пъти — отвърна Грънтъл. — Когато и двамата сме били много пияни, уви. Тя — по-пияна от мен, признавам. Общо взето и двамата избягваме да говорим за това. Веднъж забихме в тая тема и се превърна в спор кой от двама ни е по-смутен… А, момиче! Какви са вестите?
Тя дръпна рязко юздите и конските копита изриха пръст.
— Защо в името на Гуглата трябва да ви го казвам?
— Тогава защо в името на Гуглата се върна при нас?
Тя се навъси.
— Просто се връщах на позицията си, тъпако… а ти, Итковиан, дано това, дето го виждам на лицето ти, да не е намек за усмивка. Ако е, ще трябва да те убия.
— Съвсем определено не е.
— Радвам се да го чуя.
— Е? — подкани я Грънтъл.
— Какво?
— Вестите, жено!
— А, това ли? Новините са чудесни, разбира се. Само такива чуваме напоследък, нали? Радващи ушите разкрития. Щастливи времена…
— Стони…
— Стари приятели, Грънтъл! Тътрят се след нас на една левга. Голям фургон, сглобен от кокали, теглен от впряг, който не е точно това, което изглежда. Влачи след себе си още две коли, натоварени с боклук — боклук ли казах? Исках да кажа плячка, разбира се, включително няколко почернели от слънцето трупа. И един старец на капрата. С проскубана котка в скута. Е, какво ще кажеш? Стари приятели, нали?
Лицето на Грънтъл се изопна, погледът му изведнъж изстина.
— Не и Бюк?
— Даже и коня му го няма. Или е излетял, или…
Смъртният меч обърна коня си и го пришпори.
Итковиан се поколеба. Погледна към Стони и с изненада видя на лицето й нескрито съчувствие, смекчило чертите й. Зелените й очи се взряха в него и тя попита тихо:
— Ще го настигнеш, нали?
Той кимна и свали забралото на малазанския шлем. Съвсем леко преместване на тежестта, бързо плясване с юздите по врата на коня, и животното се понесе в галоп.
Възможността да пораздвижи схванатите си крака зарадва коня и Итковиан успя да настигне Грънтъл след малко повече от половин левга.
— Съжалявам, Итковиан — каза след малко Грънтъл. — Поохладня малко хъсът ми напоследък, но се боя, че от това не е станал по-малко опасен.
— Трейк може да…
— Не, не се и опитвай, приятел. Вече го казах. Пет пари не давам какво очаква от мен Трейк и всички вие по-добре да престанете да гледате на мен по тоя начин. Смъртният меч… мразя титлите. Аз дори не обичах да ме наричат капитан, докато пазех кервани. Използвах титлата само за да мога да взема повече.
— Смятате ли да се опитате да навредите на тези пътници, сър?
— Знаеш много добре кои са те.
— Знам.
— Имах един приятел…
— Да, Бюк. Помня го. Беше смазан от мъка. Веднъж му предложих да му взема бремето, но той ми отказа.
Грънтъл рязко извърна глава.
— Предложил си му? И той отказа?
Итковиан кимна.
— Може би трябваше да бъда по-… настойчив.
— Трябвало е да го сграбчиш за гърлото и да го направиш, все едно иска ли, или не. Точно това направи новият Щит-наковалня на онова еднооко Първо чедо на мъртвото семе, Анастер, нали? И сега той си язди кротко до нея…
— Язди, без да знае. Той вече е само една черупка, сър. У него нямаше нищо освен болка. Отнемането й го е лишило от самосъзнание. Бихте ли предпочели такава да е съдбата на Бюк?
Грънтъл отвърна с кисела гримаса.
Оставаше по-малко от една трета левга, стига Стони да беше точна, но хълмовете намаляваха видимостта и само шумът, издаван от впряга — приглушеното скърцане, понесено от насрещния вятър — предупреди двамата, че вече са близо.
Емансипор Рийзи беше вързал през главата си мръсен парцал, покриващ отчасти подутата му челюст и подпухналото дясно око. Котката в скута му изсъска при внезапната поява на двамата ездачи, пропълзя по гърдите на слугата, после скочи на рамото му и се шмугна в грозния фургон през процепа от кокали и кожа на К’Чаин Че’Малле. Самият Рийзи подскочи на капрата и за малко щеше да се катурне на земята.
— Куфи син! Що го нафрави тва? Дъф на Гувлата!
— Моля за извинение, че ви стреснахме така, сър — отвърна Итковиан. — Вие сте ранен…
— Ванен? Не. Зъп. Фчупих го. Мафлинена кофтивка.
Итковиан се намръщи и погледна Грънтъл.
Смъртният меч сви рамене.
— Маслинена костилка най-вероятно.
— Да! — Рийзи закима енергично, но от движението явно го заболя, защото се намръщи кисело. — Кво ифкате?
Грънтъл вдиша дълбоко.
— Истината, Рийзи. Къде е Бюк?
Слугата сви рамене.
— Няма го.
— Те ли…
— Не! Мафна се! Фръкна! — Замаха с ръце. — Вазбра ли? А?
Грънтъл въздъхна, извърна очи към небето и бавно кимна.
Вратата се отвори и Бочълайн се наведе навън.