— Защо спираме… А, капитанът охранник… и Сивият меч, струва ми се… но къде ви е униформата, сър?
— Това едва ли ви…
— Все едно — прекъсна го Бочълайн и излезе от фургона. — Всъщност отговорът ви наистина изобщо не ме интересува. Е, господа, дошли сте да обсъдим някаква работа, нали? Извинете ме за грубостта, ако благоволите, но напоследък съм уморен и доста изнервен, уви. Всъщност, преди да сте изрекли и една дума, ви съветвам да не ме дразните. Следващото неприятно прекъсване от ваша страна най-вероятно ще ми скъса изпънатите нерви, а това ще е много лошо, уверявам ви. Е, казвайте — какво искате?
— Нищо — отвърна Грънтъл.
Тънките вежди на некроманта леко помръднаха.
— Нищо?
— Дойдох да попитам за Бюк.
— Бюк? Оня дето… о, да, той ще да е. Ами, следващия път, като го видите, му предайте, че е уволнен.
— Ще го направя.
За миг всички се смълчаха. После Итковиан се окашля и се обърна към Бочълайн:
— Сър, вашият слуга си е счупил зъб и това, изглежда, му създава голямо неудобство. Вие с вашите изкуства, разбира се…
Бочълайн се обърна и вдигна очи към Рийзи.
— А, това обяснява украшението на главата. Признавам, че се чудех… викам си, някаква отскорошна местна мода, може би? Но не, както се оказва. Е, Рийзи, изглежда, отново трябва да помоля Корбал Броуч да се приготви за операция — това е вече третото чупене на зъб, нали? Пак маслини, несъмнено. Щом толкова силно си убеден, че костилките на маслината са отровни, защо си толкова невнимателен, когато ядеш въпросния плод? Е, все едно.
— Не опевация, мовя ви! Не! Мовя ви!
— Какво си ни заломотил такъв, човече? Я тихо! Изтрий тия лиги от устата си — отвратително е. Да не мислиш, че не виждам болката ти? Сълзи са избили на очите ти и си пребледнял — бял си като мъртвец. И виж как се тресеш само — нямаме миг за губене! Корбал Броуч! Ела тук, ако обичаш, с черната чанта! Корбал!
В отговор фургонът леко се разтърси.
Грънтъл обърна коня, Итковиан — също.
— Е, до нови срещи, господа! — подвикна зад тях Бочълайн. — Бъдете сигурни, че съм благодарен, че ми обърнахте внимание за състоянието на слугата ми. Той самият, несъмнено, е не по-малко благодарен, и ако можеше да говори по-свързано, със сигурност щеше да ви го каже.
Грънтъл вдигна ръка и махна грубо.
Двамата пришпориха конете да догонят Легиона на Трейк.
Дълго никой не проговори. Накрая тихото буботене на Грънтъл привлече вниманието на Итковиан. Смъртният меч се смееше.
— Какво ви развесели така, сър?
— Ти, Итковиан. Подозирам, че Рийзи ще те кълне за проявената загриженост до края на дните си.
— Би било странен израз на благодарност. Няма ли да го излекуват?
— О, да, сигурен съм, че ще го излекуват, Итковиан. Но ето нещо, над което можеш да поразсъждаваш, ако искаш. Понякога лечението е по-лошо от болестта.
— Можете ли да го обясните?
— Питай Емансипор Рийзи, като го видиш следващия път.
— Е, добре. Точно това ще направя.
Миризмата на пушек и изгоряло беше полепнала по стените. Многобройните засъхнали черни петна по килимите свидетелстваха за избиването на послушници по коридори, в преддверия и пристройки из целия храм.
Кол се зачуди дали Гуглата е бил доволен да му поднесат собствените му чеда, и то в святата обител на самия бог.
Като че ли не беше лесно да се оскверни място, посветено на смъртта. Даруджистанецът — седеше на каменната скамейка извън гробната камера — усещаше дъха на неукротима сила, хладна и безразлична.
Мурильо крачеше напред-назад по широкия коридор вдясно.
В свещената камера Рицарят на Смърт приготвяше място за мхаби. Три камбани бяха изтекли, откакто избраният слуга на Гуглата беше влязъл в гробната камера и вратите се бяха затворили сами зад гърба му.
— Оня не може да ги пусне тия мечове — каза Кол.
Мурильо спря и го изгледа отгоре.
— Е, и?
— Ами, като нищо може да му трябват три камбани да приготви едно легло.
На лицето на приятеля му се изписа подозрение.
— Това трябваше да прозвучи смешно, така ли?
— Не съвсем. Просто се опитвам да мисля прагматично. Мъчех се да си представя физическите неудобства, когато се опитваш да направиш нещо с два залепени за ръцете ти меча. Нищо повече.
Мурильо понечи да каже нещо, но се отказа, изломоти някаква ругатня, обърна се и продължи да крачи.
Бяха внесли мхаби в храма преди пет дни — настаниха я в една стая, обитавана доскоро от високопоставен жрец. След това разтовариха фургона и прибраха храната и водата в мазето, сред парчетиите строшени стомни. Подът и стените бяха станали лепкави от разлятото вино, а въздухът беше гъст и вонеше като непрана престилка на гостилничар.