— Разбрах. И не ви обвинявам за решението, Мурильо. С право сте били предпазливи. Но това, което аз виждам — което виждам сега, — е причина. Най-сетне една истинска причина да се стегна.
— Кол, надявам се, не си въобразяваш, че ще можеш просто така да влезеш в някоя къща, където са отгледали детето ти, и да си го отведеш…
— Защо не? То е мое.
— И си има едно местенце на полицата на камината, което го чака, нали?
— Мислиш, че не мога да отгледам едно дете?
— Не мисля, знам го, Кол. Но ако искаш да го направиш както трябва, можеш да плащаш, за да се отгледа и възпита добре, с възможности, каквито иначе няма да има.
— Таен благодетел. Хм. Би било… благородно.
— Хайде бъди честен: би било уместно, Кол. Нито благородно, нито героично.
— И ми се пишеш приятел!
— Да.
Кол въздъхна.
— Всъщност с пълно право, макар че не знам какво съм направил, за да заслужа такова приятелство.
— Тъй като не искам да те потискам повече, ще обсъдим този въпрос по-късно.
Тежките каменни врати на гробната камера рязко се отвориха.
Кол се надигна от скамейката.
Рицарят на Смърт излезе в коридора и застана пред Мурильо.
— Донесете жената — заяви воинът. — Приготовленията свършиха.
Кол пристъпи до входа и надникна вътре. В здравия камък в центъра на пода беше изсечена широка дупка. Натрошеният камък беше струпан на купове до една от страничните стени. Изведнъж смразен, даруджистанецът възкликна:
— Дъх на Гуглата! Та това е саркофаг!
— Какво? — извика Мурильо и притича до Кол. Вторачи се в гробната яма, след което рязко се обърна към Рицаря. — Мхаби не е мъртва, глупако!
Безжизнените очи на воина се приковаха в него.
— Приготовленията свършиха.
Затъваше до глезените в прахта, вървеше по пустата земя и залиташе. Тундрата беше изчезнала, а с нея и ловците, демоничните й преследвачи, които толкова дълго я ужасяваха с близостта си. Заобикалящата я пустош, осъзна тя, беше много по-плашеща. Нямаше я меката трева под нозете й, нямаше го дъхавия прохладен вятър. Бръмчащите рояци черни мухи ги нямаше, жадните спътници, така нетърпеливи да се нахранят с плътта й — въпреки че все още я полазваха тръпки по гърба, сякаш нещо или някой бе оцелял сред пустошта.
А силите й вече отслабваха, младите й мускули поддаваха по някакъв необясним начин. Не просто умора, а някакво неумолимо разпадане. Започваше сякаш да губи целостта си и осъзнаването на това бе най-ужасно от всичко.
Небето над главата й беше безцветно, лишено и от облаци, и от слънце, и същевременно някак смътно осветено от невидим източник. Изглеждаше невъзможно далечно — да се вгледа задълго нагоре означаваше да полудее, умът й да изтръпне пред невъзможността да разбере какво виждат очите й.
Продължи да залита напред. Нищо нямаше, което да очертае хоризонта във всички посоки. Все едно че обикаляше в кръг, макар че ако беше така, кръгът трябваше да е огромен, защото все още не беше пресичала собствената си диря. Никаква определена посока нямаше за пътуването на духа й; нито имаше воля да се опита да определи такава посока в този ужасен пейзаж на съня, дори да знаеше как.
Дробовете я боляха. Скоро, беше сигурна в това, самата тя щеше да започне да се разпада, младото й тяло щеше да бъде надвито по начин, съвсем противоположен на всичко, от което се беше бояла толкова дълго. Нямаше да бъде разкъсана от вълци. Вълците ги нямаше. Не, тя вече съзнаваше, че нищо не е такова, каквото беше изглеждало — всичко беше станало по-различно, беше се превърнало в нещо тайнствено, някаква загадка, която тепърва й предстоеше да разгадае. А вече беше твърде късно. Забвението беше дошло за нея.
Бездната, която бе виждала в кошмарите си толкова дълго, беше място на хаос, на трескаво пиршество с изстрадали души, на мътни спомени, откъснати и понесени от бурни ветрове. Навярно онези видения бяха продукт на собствения й ум, в края на краищата. Истинската бездна беше това, което виждаше тепърва, отвсякъде, във всички посоки…
Нещо наруши плоската линия на хоризонта, нещо чудовищно и присвито, зверско, вдясно от нея. Допреди миг го нямаше там.
А може би го беше имало. Може би самият свят се беше присвил и крехките й стъпки бяха разбулили онова, което се простираше отвъд земната извивка.
Тя простена, обзета от внезапен ужас, краката й се насочиха право към привидението.
То видимо ставаше все по-голямо с всяка крачка, която тя правеше, издуваше се ужасяващо, докато не покри една трета от небето. Нашарено с розови резки, оголени кости, издигащи се извити нагоре, всяко ребро покрито с белези, чворесто и с грозни израстъци, втвърдени и калцирани, с порести възли, пукнатини и цепнатини. Между всяка кост — кожа, изпъната и скриваща онова, което е отвътре. Кръвоносни съдове се изпъваха по кожата и пулсираха като червени мълнии, просветваха и гаснеха пред очите й.