За това нещо бурята на живота отминаваше. За него, както и за нея.
— Мое ли си ти? — хрипливо попита тя, когато стигна на двайсетина крачки от ужасната мъртвешка клетка от кости и кожа. — Моето ли сърце бие вътре в теб? И се забавя с всеки удар? Аз ли съм това?
Изведнъж я заля вълна от чувства, чувства, които не бяха нейни, а идеха от онова, което се криеше зад чудовищния гръден кош. Страдание. Смазваща болка.
Искаше да побегне.
Но то я усещаше. Настояваше да остане.
Да се приближи.
Достатъчно, за да посегне.
Да докосне.
Мхаби изпищя. Беше сред облак прах, който заслепяваше очите й, изведнъж беше паднала на колене, усещаше се като разкъсана — духът й, всеки неин инстинкт да оцелее се надигаше за сетен път. Да устои на призива. Да избяга.
Ала не можеше да помръдне.
И тогава силата се пресегна.
И задърпа.
А земята под нея се отмести, килна се на една страна. Прахта се превърна в стъкло.
На ръце и колене, тя вдигна глава и погледна през замъглените си очи сцената пред себе си.
Ребрата не бяха вече ребра. Бяха крака.
И кожата не беше кожа. Беше паяжина.
И тя се плъзгаше.
23.
Ако Черните моранти бяха словоохотлив народ, историята на Туист Достижителя щеше да е добре известна. А в случай, че беше известна, от първото упоменаване за него след съюзяването с Малазанската империя, участието му в Дженабакъзките кампании на същата тази империя, както и животът му в самата Морантска хегемония, то човек не би могъл да не предположи, че тази история ще се окаже достойна за много легенди.
Планините на привидението се издигаха тъмни и огромни, затулваха звездите на запад. Отпуснала гръб на дебелия корен на едно паднало дърво, Пикър придърпа плътно наметалото си. Вляво далечните крепостни стени на Сетта очертаваха черна разядена линия от другата страна на огряната от звездите река. Градът се беше оказал по-близо до планинските хребети и реката, отколкото показваха картите, и това беше добре.
Погледът й бе прикован в пътеката, напрегнат, за да забележи и най-смътното движение. Дъждът поне беше престанал, но пък мъглата бе започнала да се сгъстява. Тя се вслуша в капещата от клоните вода.
Нечий ботуш зашляпа в мъхнатата кал и изстърга в гранита. Пикър се обърна, кимна и погледът й отново се върна на пътеката.
— Ще изчакаме още — промърмори капитан Паран. — Имат да покрият доста разстояние.
— Да — съгласи се Пикър. — Само Бленд може да тича бързо, сър. Очите й са като на котка.
— Дано да не ги остави много назад.
— Няма. — „Само да го направи тя…“
Паран клекна до нея.
— Предполагам, че можехме да прелетим право над града и да си спестим труда с проверки пешком.
— Ако имаше наблюдатели, щяха да ни забележат. Няма нужда да се упреквате за решението си, капитане. Не знаем с какво разполага Пророкът като очи в тази земя, но щяхме да сме много глупави, ако си мислим, че сме съвсем сами. Вече рискувахме много, като си въобразихме, че можем да летим нощем, без да ни забележат.
— Бързия Бен казва, че са само кондорите, лейтенант, и че летят само денем. Стига да се прикриваме, щом залезе слънцето, можем да сме спокойни.
Пикър кимна замислено.
— Спиндъл е съгласен. Също и Блупърл, Шанк и Тууз. Капитане, ако беше само за нас, Мостоваците, да подскачаме като жаби с Черните моранти, нямаше да съм толкова загрижена. Но след като летим точно на…
— Шшт… ей там долу! Видях нещо.
Бленд беше възхитителна както винаги, движеше се като сянка, изчезваше напълно за едно, две, три изтупвания на сърцето и после отново се появяваше десет крачки по-близо, изкачваше се на зигзаг към чакащите Пикър и Паран.
Въпреки че и двамата офицери не бяха помръднали и не бяха издали никакъв звук, по някакъв начин ги беше открила. Зъбите й блеснаха, щом приклекна пред тях.
— Много впечатляващо — промърмори Паран. — Е, ще докладваш ли нещо, или да чакаме човека, от когото се очаква да го направи? Освен, разбира се, ако не си оставила Анци и другите да се препъват някъде в тъмното на половин левга назад.
Усмивката й изчезна.