— Чакай…
— Където историята не означава нищо. Уроците са забравени. Спомените — за човечност, за всичко, което е човешко — са изгубени. Без равновесие, Гъноуз Паран…
— Но ти искаш да строша Драгнипур!
— А, вече разбирам съпротивата ти срещу всичко, което казвам. Смъртни, аз имах време да помисля. Да осъзная дълбоката грешка, която направих. Вярвах, Гъноуз Паран, в онези ранни времена, че само в Мрака може да се прояви силата, която е ред. Исках да помогна на Майката Тъма — защото ми се струваше, че тя е неспособна да си помогне сама. Тя не искаше да отговори, не искаше да признае дори своите деца. Беше се отдръпнала дълбоко в своето селение, далече от всички нас, толкова далече, че не можехме да я намерим.
— Драконъс…
— Чуй ме, моля те. Преди Домовете бяха Владенията. Преди Владенията беше скиталчеството. Твоите собствени думи, нали? Но ти беше и прав, и неправ. Не скиталчество, а преселение. Сезонен кръг — предсказуем, цикличен. Това, което изглеждаше безцелно, случайно, всъщност беше фиксирано, обвързано със собствените си закони. Истина — сила, която не бях осъзнал.
— Значи счупването на Драгнипур ще освободи отново Портата — за преселенията й.
— За онова, което й даваше сила да се противопостави на Хаоса, да. Драгнипур е принудил Портата да отстъпва в бягство, за вечността. Но ако окованите към нея души намалеят…
— Бягането се забавя…
— Фатално.
— Значи или Рейк започва да убива — да взима души, — или Драгнипур трябва да бъде унищожен.
— Първото е необходимо — за да ни спечели време, — докато стане второто. Мечът трябва да бъде строшен. Самата цел на съществуването му е погрешна. Освен това има още една истина, на която току-що се натъкнах — твърде късно, за да има значение. Поне за мен.
— И коя е тя?
— Точно както Хаосът притежава способност да действа в своя защита, да променя собствената си природа в своя изгода, на същото е способен и Редът. Той не е обвързан единствено с Мрака. Той осъзнава, ако щеш, цената на равновесието.
Паран бе осенен от внезапно прозрение.
— Домовете на Азат. Драконовата колода.
Покритата с качулка глава леко се изви и Паран усети как две студени нечовешки очи се приковаха в него.
— Да, Гъноуз Паран.
— Домовете взимат души…
— И ги обвързват. Извън властта на Хаоса.
— Значи не би трябвало да има значение, ако Мракът бъде победен.
— Не ставай глупак. Загубите и печалбите се натрупват, изместват посоката на прилива, но не винаги по начин, който може да възстанови равновесието. Ние сме в неравновесие, Гъноуз Паран, и то се приближава до критичния праг. Тази война, която изглеждаше вечна за нас, попадналите в капана й, може да стигне до своя край. Онова, което очаква всички ни, в случай че стане така… е, смъртни, ти вече усети дъха му, там, зад нас.
— Трябва да говоря с Рейк.
— Намери го тогава. При условие, разбира се, че все още носи меча.
„По-лесно да се каже, отколкото да се направи май…“
— Чакай… какво искаше да кажеш с това? Дали все още носел меча?
— Точно каквото казах, Гъноуз Паран.
„Но защо да не го носи? За какво, в името на Гуглата, намекваш, Драконъс? Проклятие, все пак говорим за Аномандър Рейк! Ако живеехме в някоя от онези глупави приказки с някое малоумно селяче, спънало се в магически меч, добре, тогава изгубването на оръжието щеше да е възможно. Но… Аномандър Рейк? Синът на тъмнината? Господарят на Лунния къс?“
Драконъс изсумтя и той вдигна глава. Точно на пътя им, вързана с хлабави вериги, лежеше огромна демонична фигура.
— Бирис. Лично аз го убих. Толкова отдавна. Не мислех, че… — Пристъпи към чернокожото същество, пресегна се и… за удивление на Паран го метна на рамото си.
— Към фургона, стари мой отмъстителю — изръмжа Драконъс.
— Кой ме призова — изхъхри демонът — да се сразя с теб?
— Все същия въпрос, Бирис. Не знам. Никога не съм знаел.
— Кой, Драконъс, ме призова да умра от твоя меч?
— Някой отдавна умрял, несъмнено…
Докато Драконъс и демонът, увиснал на рамото му, продължаваха безсмисления си разговор, главата на Паран се замая, думите започнаха да стигат все по-неясно до ума му, образът се замъгли… и той отново стоеше на каменните плочи, дълбоко под дома Финнест.
— Аномандър Рейк. Рицарю на Мрак, Върховен дом Мрак… — Очите му се напрегнаха да видят как ще изпъкне образът, който бе призовал, сред безкрайното пространство от гравирани каменни плочи.