Изгледаха го мълчаливо, докато се отдалечи.
— Тоя така и не получи отговор на въпроса си — каза след малко Грънтъл.
Итковиан го погледна.
— Кой въпрос?
— Кои сме ние.
— Не бъди идиот — каза Стони. — Много добре знае кои сме.
— Мислиш, че беше игра?
— Върховен маршал Строу! Бездната да ме вземе дано, разбира се, че беше! И ви метна и двамата, нали? Но не и мен. Веднага го хванах. Моментално.
— Мислите ли, че трябва да уведомим Бруд? — попита я Итковиан.
— За кое?
— Ами, за малазанците например.
— Има ли някакво значение? Бруд все едно ще стигне пръв до Маврик. Тъй че да чакаме два дни вместо две седмици, какво от това? Просто свършваме по-скоро с цялата тая каша. Гуглата ми е свидетел, може пък Дужек вече да е завладял Корал — а той може да го направи, мен ако питате.
— Имаш право — измърмори Грънтъл.
Итковиан извърна глава. „Навярно има. Към какво съм тръгнал? Какво искам все още от този свят? Не знам. Изобщо не ме интересува този Пророк на Панион — той в края на краищата ще приеме прегръдката от мен, стига малазанците да го оставят жив, което едва ли е вероятно.“
„Затова ли се мъкна така зад тези, които ще променят облика на света? Безразличен, равнодушен? Аз като че ли съм свършил — защо не мога да приема тази истина? Моя бог го няма — бремето си е мое. Навярно няма отговор за мен — това ли вижда новата Щит-наковалня, когато ме погледне с такава жалост в очите?“
„Дали целостта на моя живот вече не е зад мен, освен това ежедневно, безсмислено тътрене на това тяло?“
„Навярно съм приключил. Най-сетне приключил…“
— Кураж, Итковиан — каза Грънтъл. — Войната може би ще свърши, преди да сме се приближили. И после няма да има за какво да се тормозим, нали?
— Реките са за да пиеш от тях и да се давиш в тях — изръмжа Хетан, стиснала под мишницата си дървеното ведро.
Уискиджак се усмихна.
— Мислех, че вашите прадеди са били мореплаватели.
— На които най-накрая им е дошъл умът в главите и са заровили проклетите си канута завинаги.
— Говориш необичайно непочтително, Хетан.
— Всеки момент ще повърна върху ботушите ти, старче, как иначе да говоря?
— Не обръщай внимание на дъщеря ми — подхвърли Хъмбръл Тор — не го бяха видели да идва. — Залюбил я е един дару.
— Не ми споменавай за оня плужек! — изсъска Хетан.
— Сигурно ще се радваш да научиш, че беше на друга баржа последните три дни, докато ти страдаше — каза й Уискиджак. — И се съвземаше.
— Избягал е от тази само защото се заклех, че ще го убия — измърмори Хетан. — Уж не трябваше да се влюбва тоя лигав червей! Духове долни, какъв апетит!
Хъмбръл Тор се изсмя гръмко.
— Никога не съм мислил, че ще видя такава вкусна…
— О, я млъкни, тате!
Грамадният баргаст намигна на Уискиджак.
— Очаквам с нетърпение наистина да се запозная с този даруджистанец.
— В такъв случай съм длъжен да ви предупредя, че външността лъже — каза Уискиджак. — Особено в лицето на Круппе.
— О, виждал съм го отдалече, как го мъкне насам-натам дъщеря ми, поне в началото. И напоследък забелязах, че ролята на старшия се е обърнала. Забележително. Хетан до голяма степен си е дете на жена ми, нали разбираш.
— А жена ви къде е?
— В планините на Белоликите. Почти достатъчно далече, за да ме остави да дишам спокойно. Почти. Може би при Корал…
Уискиджак се усмихна, отново почувствал дара на сърдечното приятелство, който бе получил напоследък.
Погледна оттатък река Маврик. Рибарските кейове и коловете за връзване бяха обрасли с тръстика; стари лодки лежаха полузаровени в наносите и гниеха по брега. Рибарските колиби по-нагоре бяха скрити от високата трева. Пустошта и всичко, което тя означаваше, изведнъж помрачи настроението му.
— Дори за мен тази гледка е неприятна — изръмжа Хъмбръл Тор.
Уискиджак въздъхна.
— Приближаваме града, нали?
Малазанецът кимна.
— Още един ден може би.
— Смяташ ли, че Бруд знае?
— Така мисля. Отчасти поне. Между конярите и работниците имаме от Нередовните на Мот…
— Нередовните на Мот — кои са пък тези?
— Нещо, което смътно прилича на наемнически отряд. Предимно дървари и земеделци. Събраха се случайно — всъщност създадохме ги ние, малазанците. Тъкмо бяхме взели град Ораз и напредвахме на запад към Мот — който веднага се предаде, с изключение на обитателите на Мотския лес. Дужек не искаше да остави зад гърба си ренегати, които да нападат обоза, докато напредваме навътре, затова изпрати Подпалвачите на мостове в Мотския лес да ги изловят. След година и половина все още бяхме там. Нередовните обикаляха на кръгове около нас. Когато решаваха да останат на място и да се бият, все едно че ги обладаваше някой тъмен блатен бог — разкървавиха ни носовете неведнъж. Същото направиха и на Златните моранти. Накрая Дужек ни изтегли, но Нередовните на Мот вече бяха подписали договор с Бруд. Той ги привлече в армията си. Тъй или иначе — сви рамене командирът, — те са коварна пасмина, като глисти са — и свикнахме да живеем с тях.