— По този начин поне знаете какво знае за вас врагът ви. — Хъмбръл Тор кимна.
— Повече или по-малко.
— Вие, малазанците — каза баргастът и поклати глава, — играете много засукана игра.
— Понякога — съгласи се Уискиджак. — В други случаи е съвсем проста.
— Някой ден армиите ще тръгнат в поход към планините на Белоликите.
— Съмнявам се.
— Защо не? — намръщи се Хъмбръл Тор. — Ние не сме ли достойни противници, командире?
— Прекалено достойни, главатарю. Но истината е следната. Ние сме сключили съюз с вас, а Малазанската империя държи на такива прецеденти. Към вас ще се отнесат с уважение и ще ви предложат търговия, граници и всичко останало — стига да го пожелаете. Ако не, пратениците ще си тръгнат и това ще бъде последната ви среща с малазанци, докато не решите нещо друго.
— Странни завоеватели сте вие.
— Да, такива сме.
— А защо сте на Дженабакъз, командире?
— Малазанската империя ли? Тук сме, за да обединяваме, а чрез това обединяване — да се обогатим. Но не сме егоистични в обогатяването си.
Хъмбръл Тор потупа ушитата си от пробити монети ризница.
— И среброто ли е всичко, което ви интересува?
— Има много видове богатство, главатарю.
— Нима? — Очите на главатаря се присвиха.
Уискиджак се усмихна.
— Запознанството ни с клановете на Белоликите е едно от тези богатства. Различията трябва да се подкрепят, Хъмбръл Тор, защото те са родното място на мъдростта.
— Ваши ли са тези думи?
— Не. На имперския историк Дюйкър.
— И той говори от името на Малазанската империя?
— В най-добрите времена.
— А тези времена от най-добрите ли са?
Уискиджак срещна черните очи на бойния главатар.
— Може би са.
— Няма ли да млъкнете! — изръмжа зад тях Хетан. — Гади ми се вече.
Хъмбръл Тор се обърна към дъщеря си, която се бе присвила до буретата със зърно.
— Мисля…
— Какво?
— Че май не страдаш от морска болест, дъще.
— Тъй ли! Какво тогава… — Очите й се ококориха. — Духове долни!
След няколко мига на Уискиджак му се наложи да спусне крака от борда на баржата, та водата да измие ботушите му.
Морска буря беше връхлетяла Маврик малко след опустошението му, беше изтръгнала стотици декоративни дървета и беше натрупала обрасли с бурени пясъчни дюни до стените на сградите. Улиците бяха погребани под чистия вълнист килим от пясък, покрил тела и отломки.
Корлат яздеше сама по главната улица на града. Вляво от нея се нижеха груби, тромави складове, вдясно — жилищни сгради, кръчми, ханове и търговски дюкяни. Високо над главата й провиснали въжета свързваха горните етажи на складовете с плоските покриви на дюкяните, вече покрити със сухи водорасли като украса за някое морско празненство.
Чуваха се само въздишките на топлия вятър. Нямаше никакво движение. Прозорци и врати зееха черни и запуснати. Складовете бяха опразнени, широките им плъзгащи се врати бяха оставени широко разтворени.
Тя се приближи към най-западната част на града и миризмата на морето постепенно отстъпи на по-сладникавия дъх на гниеща пресноводна растителност от реката зад складовете вляво.
Каладън Бруд, Каллор и останалите бяха предпочели да заобиколят града откъм сушата, на път към низините, със Старата, която покръжи над тях, преди отново да отлети нанякъде. Корлат никога досега не беше виждала Майката Сив гарван толкова разстроена. Ако изгубената връзка наистина означаваше, че Аномандър Рейк и Лунният къс са унищожени, то Старата беше изгубила и господаря си, и гнездото си. Представата и за двете беше еднакво неприятна. Достатъчно неприятна, та Великият гарван да свие отчаяно криле и отново да се понесе на юг.
Корлат беше решила да язди сама, по път, по-дълъг от този на другите — през града. Не беше нужно вече да се бърза, в края на краищата, а очакването имаше свойството да удължава и да прави тягостно всяко стоене на едно място — по-добре следователно да удължиш приближаването със сдържана скорост. Толкова много неща трябваше да премисли, в края на краищата. Ако Господарят й все пак беше добре, щеше да й се наложи скоро да застане пред него и да прекъсне службата си — и да приключи по този начин връзка, съществувала от четиринайсет хиляди години. Не, по-скоро — да я отложи за известно време. „За оставащите години от живота на един смъртен.“ А ако някоя злочестина беше сполетяла Аномандър Рейк, тогава Корлат щеше да се окаже ранговият командир на дузината Тайст Андий, които като нея бяха останали с армията на Бруд. Щеше да направи тази отговорност краткотрайна, защото не желаеше да властва над свои ближни. Щеше да ги освободи всеки сам да избере съдбата си.