Аномандър Рейк беше обединил тези Тайст Андий със силата на личността си — качество, за което Корлат знаеше много добре, че не притежава. Различните каузи, на които решаваше да посвети себе си и своя народ, бяха, както винаги бе предполагала, отражение на една и съща тема — но тази тема и нейната същина винаги бе убягвала на Корлат. Имаше войни, имаше борби, врагове, съюзници, победи и загуби. Дълга поредица през столетията, която изглеждаше безразборна не само на нея, но и на расата й.
Изведнъж я споходи една мисъл и се изви като тъп нож в гърдите й. Навярно Аномандър Рейк беше също толкова объркан. „Навярно тази безкрайна поредица от каузи отразява собственото му търсене. През цялото време приемах, че съществува една-единствена цел — която да придаде смисъл на съществуването ни, да ни даде благородството, присъщо на другите… на другите, за които борбата означава нещо. Не беше ли това в основата на всичко, което вършехме? А защо се съмнявам сега? Защо сега ми се струва, че ако наистина има основа, то тя е нещо съвсем друго?“
„Нещо съвсем не толкова благородно…“
Помъчи се да се отърси от тези мисли, преди да са я повлекли към отчаянието. „Защото отчаянието е проклятието на Тайст Андий. Колко често съм виждала как падат мои ближни на бойното поле и съм съзнавала — дълбоко в душата си, — че братята и сестрите ми умират не заради неспособността си да се защитят? Умираха, защото бяха избрали да умрат. Покосени от собственото си отчаяние.“
„Най-тежката заплаха за нас.“
„Дали Аномандър Рейк просто не ни е спасявал от отчаянието — дали това е единствената му цел? Дали тази цел не е отричане? Ако е така, скъпа Майко Тъма, то той е бил прав в стремежа си да ни пречи да разберем, в стремежа си да не ни позволи да осъзнаем неговата единствена, жалка цел. А аз — аз изобщо не биваше да тръгвам по дирята на тези мисли, изобщо не биваше да се домогвам до това тъжно заключение.“
„Това, че съм открила тайната на моя Господар, не ми носи отплата. Проклятие на Светлината, той цели столетия избягваше въпросите ми, осуетяваше желанието ми да го опозная, да разкъсам булото на мистерията, с което се е загърнал. И аз бях уязвена от това, нахвърлях се върху него с ярост — и той устояваше на моя гняв и безсилие. Безмълвен.“
„Решил да не сподели… онова, което приемах за арогантност, за най-лошия вид покровителствено поведение — достатъчно, за да възпламени гнева ми… ах, Господарю мой, жестока е твоята милост.“
„И ако отчаянието изтезава нас, теб изтезава стократно…“
Вече разбираше, че няма да освободи своите ближни. Също като Рейк не можеше да ги изостави и също като Рейк нямаше да може да изрече истината, когато я помолят — или настоят — за оправдание.
„И следователно, ако този момент настъпи скоро, трябва на всяка цена да намеря сила — силата да водя — силата да крия истината от своите ближни.“
„О, Уискиджак, как мога да ти кажа това? Нашите страсти са… дребнави. Глупаво романтични. Не съществува рай на света за теб и мен, любими. Така че единственото, което мога да предложа, е да се присъединиш към мен, да останеш на моя страна. И се моля на Майката Тъма, о, как се моля, това за теб да се окаже достатъчно…“
Градските покрайнини продължаваха покрай речния бряг в дълга ивица бедняшки рибарски колиби, пушилни и места за сушене на мрежи, разнебитени от бурята и покрити със смет. Селището стигаше нагоре по течението чак до низините, имаше дори няколко наколни жилища, свързани с дъсчени пътеки над обраслата с ракитак тиня.
Две редици колове от отсамната страна на реката маркираха широкия подводен изкоп, водещ до края на блатистите низини, където бяха построени широки здрави платформи. Устието на река Маврик на изток беше непроходимо, освен за най-плитките съдове, тъй като дъното му постоянно се местеше под напора на прилива и на течението, издигайки само за няколко камбани време скрити прегради от пясък, след което ги помиташе, за да изникнат нови на друго място. Обозът разтоварваше на запад от устието — до блатата.