Грънтъл слезе от коня и се приближи до самотния мъж.
— Нередовните на Мот?
— Върховен маршал Стай — отвърна му мъжът с крива зъбата усмивка. — Радвам се, че сте тук — тези дребни човечета не мога да ги разбера. А се опитвах, и още как. Май и те не ме разбират.
Грънтъл се озърна безизразно към Итковиан, след което отново се обърна към Върховния маршал.
— Така е. От отдавна ли стоите тук?
— От снощи. Много народ премина. Много. Гледах ги как свързват баржите. Бързи са. Малазанците познават дървото, тъй де. Знаеш ли, че Уискиджак е бил чирак зидар, преди да стане войник?
— Не знаех. Това какво общо има с дърводелството, Върховен маршал?
— Нищо. Само казвах.
— Отряда си ли чакате? — попита Грънтъл.
— Не, макар че сигурно ще се появят, рано или късно. Ще дойдат след бедерините, разбира се, да съберат торта. Тия малки човечета също го правят. Сбихме се с тях няколко пъти за това, знаете ли. Дребни свади. Съвсем добронамерени. Погледни ги само какво правят — сритат говната на куп и ги пазят. Ако се приближа, вадят ножове.
— Ами в такъв случай ви съветвам да не ги приближавате, Върховен маршал.
Стай се ухили отново.
— Няма да има майтап, тогаз. Аз нищо не чакам, знаеш ли.
Итковиан слезе от коня и дойде при тях.
Грънтъл се обърна към пастирите и им подвикна на завален ривски:
— Кой от вас е главният тука?
— Кажи му да се маха! — сопна се един белоглав старец и посочи с пръст Върховния маршал Стай.
— Съжалявам — вдигна рамене Грънтъл. — Не мога да му заповядам нищо. Аз съм тук за моя легион и за Сивите мечове. Искаме да преминем преди останалото от стадото ви…
— Не става. Не може. Не. Трябва да чакате. Да чакате. Бедерините не обичат да ги делят. Изнервят се. Трябват ни кротки за прехвърлянето. Разбрахте ме, нали? Трябва да чакате.
— Добре де, колко да чакаме?
Старецът сви рамене.
— Докато свършим.
Вторите триста бедерини вече се тътреха по насипа.
Грънтъл само чу как нещо тежко тупна на земята, след което всички риви се развикаха. Даруджистанецът се обърна и успя да види Върховния маршал Стай, вдигнал нагоре дългата си ризница, пълна с тежка купчина прясна говежда тор — тичаше с все сила по рампата. Засили се и се пльосна на палубата на отделящата се от брега баржа.
Един пастир риви, явно оставен да пази торта, лежеше проснат до петното от плячкосаната купчина, примрял и с червен отпечатък от грамаден кокалест юмрук в челюстта.
Грънтъл изгледа ухилено стария пастир, който подскачаше и се пенеше от яд.
Итковиан се приближи до него.
— Сър, видяхте ли това?
— Не. Само края, уви.
— Тоя удар дойде сякаш отникъде — дори не видях как стана. Горкият риви рухна като чувал с…
— С говна?
След дълга пауза — толкова дълга, че Грънтъл си помисли, че никога няма да свърши — Итковиан се усмихна.
Свирепите ветрове откъм морето тласкаха дъждовните облаци и всяка капка биеше по железните шлемове, по щитовете и кожените наметала с такава сила, че се пръскаше в мъгла. Запуснатите ниви се скриха зад сивата стена, а керванският път беше кипнал в лепкава кал под копитата, колелетата на фургоните и ботушите.
Водата се стичаше през забралото му — беше го смъкнал в безполезно усилие да предпази очите си от дъжда. Присвиваше очи и се мъчеше да придаде някакъв смисъл на това, което вижда. Някакъв вестоносец беше повикал Уискиджак, думите му едва се чуваха през шума от дъжда и движещата се колона, викаше му за някаква счупена ос, колоната беше спряла в безредие. В момента можеше да различи само тълпата напиращи напред окаляни и дърпащи въжетата войници, които си подвикваха, без да могат да се чуят, и поне три фургона, затънали до осите в пътя, превърнал се в кален порой.
Седеше на коня си и гледаше. Нямаше смисъл да ругае капризните прищевки на природата, нито закъсалите претоварени фургони, нито дори бавния ход. Морските му пехотинци правеха всичко, което беше възможно, въпреки привидния хаос. Шквалът най-вероятно щеше да се окаже краткотраен предвид сезона, а жаждата на слънцето беше неутолима. При все това се чудеше кои ли богове са се опълчили срещу него, защото след прехвърлянето на реката нито един ден от този отчаян поход не беше минал без инцидент — и нито един от тези инциденти не бе отстъпил милостиво пред трескавото им желание да продължат бързо напред.
Оставаха им най-малко още два дни, докато стигнат до Корал. Не беше получил нито едно съобщение от Бързия Бен отпреди Маврик, а магьосникът, Паран и Подпалвачите на мостове по това време все още бяха на половин нощ преход от околностите на Корал. Беше сигурен, че вече са стигнали до града, също толкова сигурен беше, че Дужек и войската с него вече се приближават до мястото на срещата им. Ако предстоеше битка, щеше да се разрази скоро.