Уискиджак обърна коня и подкара умореното животно покрай пътя, за да се върне при авангарда. Нощта се приближаваше бързо и трябваше да спрат, поне за няколко камбани. Няколко драгоценни часа насаме с Корлат — трудностите на похода твърде често ги разделяха и макар двамата да се уповаваха на вярата, че нейният Господар, Аномандър Рейк, все още не може да бъде отписан, тя беше приела ролята на командир на своите Тайст Андий във всяко отношение — хладнокръвна, отчуждена, съсредоточена единствено върху състоянието на своите братя и сестри.
По нейно нареждане всички те проучваха Куралд Галайн, техния Лабиринт на Мрака, извличаха от мощта му в усилие да я прочистят от покварата на Сакатия бог. Уискиджак беше видял при техните краткотрайни, непредвидими появи цената, понесена от Орфантал и другите Тайст Андий. Но Корлат искаше Куралд Галайн да им е подръка — без да ги заплашва покварата, — когато започнеше битката при Корал.
Усещаше, че в нея е настъпила промяна. Някаква отчаяна решимост беше втвърдила всичко, което се таеше в душата й. Навярно възможната смърт на Аномандър Рейк беше вкочанила така духа й. А може би причината бяха бъдещите им пътища, които двамата бяха слели толкова наивно, без оглед на суровите изисквания на реалността.
Дълбоко в сърцето си Уискиджак беше сигурен, че Аномандър Рейк не е мъртъв. В няколкото си среднощни разговора с Господаря на Лунния къс малазанецът беше добил усет за дълговечния Тайст Андий: въпреки съюзите, сред които най-вече отдавнашното партньорство с Каладън Бруд, Аномандър Рейк беше самотен мъж, мъж с почти патологично чувство за независимост. Беше безразличен към нуждите на другите, към каквато и да е увереност или потвърждение, което можеха да очакват или искат. „Просто каза, че ще е там за щурма на Корал, и ще бъде.“
Едва успяваше да различи авангарда през сивия сумрак, малката група офицери, обкръжили по пътя петорката на Хъмбръл Тор, Хетан, Кафал, Круппе и Корлат. Пред тях небето изсветляваше. С късмета на Опонн щяха да излязат от шквала навреме, за да могат да спрат и да си приготвят топла храна под топлото сияние на залеза, преди да продължат.
Скоростта, която беше наложил на своите четири хиляди войници, беше изнурителна. Бяха най-добрите от всичко, което бе командвал някога, но той просто искаше от тях невъзможното. Въпреки че малазанците го разбираха, внезапно изгубеното доверие на Каладън Бруд беше потресло Уискиджак повече, отколкото можеше да признае на когото и да било, включително Корлат. Един бърз марш на обединените сили можеше да стресне Пророка — щом видеше пристигащите легион след легион, вражеският пълководец щеше да предпочете да се оттегли от сражението с Дужек. Изтощени или не — но понякога самата численост беше достатъчна, за да внуши страх у противника. Панионските ресурси бяха ограничени: Пророкът нямаше да рискува с продължително сражение извън градските стени, ако главната му армия се окажеше застрашена.
Появата на четири хиляди изкаляни, едва кретащи войници по-скоро щеше да събуди усмивка на устните на Пророка. Уискиджак трябваше да придаде значение на малобройните си сили — дванайсетимата Тайст Андий, кланът Илгрес и елитните кланове на Белоликите на Хъмбръл Тор най-вероятно щяха да се окажат съдбоносни, макар че съюзната поддръжка на баргастите наброяваше не повече от две хиляди души.
„В безсмисленото си бързане оставихме далече назад петдесет хиляди Белолики. Това решение може да се окаже фатално…“
Изведнъж се почувства много по-стар от годините си, обременен от грешките на дълбоко опетнения си от умората дух.
Водата се стичаше по дългата плетена ризница и дългата сива коса се беше сплъстила по широките му мършави рамене. Мътносивият шлем блестеше, отразил оловното небе. Стоеше неподвижен, навел глава в основата на плитка падина, а конят го чакаше на десетина крачки по-назад.
Унилите му безжизнени очи се взираха в земята през решетката на спуснатото забрало. Немигащи, присвити очи. Гледаха как калната вода се стича, как се събира на малки струи, на по-широки вадички през отворилите се цепнатини и ровове в разкаляната пръст, между корените на гъстите треви и голите камъни.
Водата се стичаше на юг.
А тук, в тази падина, понесла в устремния си поток парчета странно оцветена тиня, водата течеше на север.
„От прах… на кал. Значи все пак крачите с нас в края на краищата. Не, разберете ме. Доволен съм.“
Каллор се обърна и закрачи към коня си.