— Да, дръпвах се. Защото знаех, че се канят да ме сръфат. Всеки път.
— Гордост ли долавям в думите ти? Че си надхитрил два коня?
— Още една дума като тази, жрецо, и ще те хвърля от тази стена.
— Не би посмял… о, добре, би посмял. Няма да те ядосвам повече. Обещавам.
Вратите на храма се отвориха с тихо поскърцване и двамата се обърнаха.
— Вай! — изшепна Рат-Сенкотрон. — Кой е това?
— Моя приятел Мурильо.
— Не бе, идиот — другият!
— Другият? С двата меча ли? Ами, той работи за Гуглата.
— А Рат-Гугла знае ли за това?
— Мен ли питаш?
— Какво, на гости ли е дошъл?
— Не.
— Безмозъчен идиот!
Кол изсумтя и попита:
— Тия двамата — те що за маски носят под качулките?
— В смисъл дали ги познавам ли? Разбира се, че ги знам. Старецът е Рат-Тогг. Бабата е Рат-Фандърей. В Съвета ги използваме като подпорки за книгите — откакто съм в Хомота, не помня да съм чувал някой от двамата да е обелил и една дума. Още по-забавното е, че са любовници, които никога не са се докосвали.
— Как става това?
— Използвай си въображението, дару. Я, поканиха ги вътре! Какво ли ври в тоя казан?
— Казан ли? Какъв казан?
— Млъкни.
Кол се усмихна.
— Е, достатъчно се позабавлявах тук. Време е да влизам вътре.
— Идвам с теб.
— Не. Не обичам шпионите. — Юмрукът на Кол се стовари в ченето на жреца и той рухна.
Сенките бавно се разпръснаха под мигащата светлина на факлата.
Кол потърка кокалчетата на пръстите си и тръгна към храма.
Притвори вратата. От Мурильо, воина и гостите нямаше и помен. Закрачи към входа на гробната камера.
Мурильо седеше до нара, на който бяха положили мхаби — гробната яма си стоеше празна въпреки настойчивите заповеди на немрящия воин да сложат старицата вътре. Слугата на Гуглата стоеше срещу двамата съветници, стиснал двата меча. Всички мълчаха.
Кол пристъпи до Мурильо.
— Какво става?
— Нищо. Дума не обелват. Освен ако не си дърдорят наум, в което се съмнявам.
— Значи… чакат нещо.
— Така изглежда. Бездната да ни вземе дано, тия са по-лоши от лешояди…
Кол изгледа приятеля си и попита:
— Мурильо, случайно да си забелязал, че си седнал на олтара на Гуглата?
Земята отвъд северната стена на Корал представляваше горист парк, с поляни, разделени от малки групи дървета, неподкастряни поне от три сезона. Търговският път лъкатушеше като змия през обширния парк, изпъваше се, щом стигнеше широката двеста крачки мъртва полоса пред стената, след което се издигаше по тесен каменен мост над стръмния сух ров точно под стената. Портата бе огромна, двете й крила бяха покрити с бронзов обков.
Лейтенант Пикър примига да махне потта от очите си. Беше довела Анци и отделението му колкото се може по-близо — бяха залегнали на трийсет крачки от гледащия на изток планински склон. Високите крепостни стени на Корал се падаха вдясно от тях, на югоизток; мъртвият терен се простираше точно срещу парка вляво. В мъртвата полоса се бяха струпали панионски беклити, подредени с лице към склона — и към окопите, заети в момента от Дужек и неговите шест хиляди от Воинството на Едноръкия.
Сержантът, залегнал до нея, изпъшка.
— Виж там, при портата. Някакво знаме развяват, и тия конници… как се перчат само…
— Някакъв септарх с офицерите си — съгласи се Пикър. — Анци, според теб толкова ли са, колкото ги броя и аз?
— Двайсет и пет — трийсет хиляди — отвърна той и подръпна мустаците си.
— Но ние сме по-нависоко…
— Да де, само че тия проходи и тунели не са за отбрана — за скривалище са. Много са изпънати, никакви чупки, никакви отклонения, никакъв шанс за анфилада… а и дърветата са много, Гуглата да ги вземе!
— Сапьорите са…
— Няма да им стигне времето!
— Така изглежда — съгласи се Пикър. — Между другото, да виждаш случайно кондори да се трупат за щурма?
— Не, но това не значи, че…
— Значи, сержант, че Пророкът ги задържа. Разбира, че не ние сме големият шамар. Размазахме му засадата и това го подразни достатъчно, за да извади — колко? — една трета от армията си? Може би някой кадър магове, който да пази септарха? А ако разберат, че сме мечка в бърлогата, съмнявам се, че ще ударят…
— Освен ако Пророкът не реши, че избиването на шест хиляди от Воинството заслужава да жертва една трета от армията си, Пикър. На негово място щях да…
Тя се намръщи.
— Аз също. — „Бих ни унищожила, бих ни премазала, преди да са дошли другите.“ — Все пак не мисля, че Пророкът е толкова проницателен — в края на краищата, какво знае той за малазанците? Някакви далечни приказки за войни на север… някакво затлачило се нашествие. Няма как да знае на какво сме способни.