— Пикър, мъчиш се да хванеш риба на гола кука. Пророкът вече знае, че по някакъв начин сме му скочили в окопите. Знае, че сме се промъкнали някак покрай проклетите му кондори, без един кондорски клюн да гракне. Знае, че му размазахме цял отряд с морантски муниции. Знае, че сме се чучнали тук, гледаме как се строява армията му и не бягаме. Знае също, че нямаме никаква подкрепа — все още — и може би, просто може би сме скочили в говната, преди да са се слегнали.
Пикър не отговори. Панионските легиони се бяха построили, офицерите се пръсваха, за да заемат позиции в челото на всеки от тях. Забиха барабани. Към небето се вдигнаха пики. След това пред всеки строен легион заигра магия.
„О…“
— Къде е Бленд?
— Тук съм.
— Тичай бързо при Дужек…
— Слушам, лейтенант.
В най-предния окоп Бързия Бен бавно се изправи.
— Спиндъл, Блупърл, Тууз, Шанк — при мен. Ако обичате.
Четиримата магове притичаха към него и заломотиха един през друг:
— Цяла дузина магьосници!
— Извличат от един и същи лабиринт!
— Гадост!
— Те запридат, Бързак!
— Действат заед…
— Я млъкнете всички!
— Всички загиваме!
— По дяволите, Тууз, млъкни!
Изгледа ги ядосано, изчака да се успокоят, отново огледа лицата им едно по едно и се ухили:
— Дванайсет кучи сина, а? А кой е тоя тука, дето стои пред вас? Бързия Бен. Нали? Бен Адефон Делат. Значи, ако някой от вас вече е напълнил гащите, бегом да се преобуе и всеки при ротата, към която е назначен — каквото мине през мен, вие ще трябва да се оправяте с него. Кой както може. — Погледна над главите им и видя приближаващите се Дужек, Паран и Бленд — тя изглеждаше доста възбудена и очите й бляскаха свирепо.
— Кадър, свободни сте.
Маговете се пръснаха.
Дужек беше в пълно снаряжение — Бързия Бен за пръв път го виждаше така от години. Магьосникът кимна за поздрав.
— Бързак, Бленд ни донесе лоши… — почна Паран.
— Знам, капитане. Разпръснах кадъра си, за да не ни ударят накуп. Ще привлека вниманието им към мен, тук…
— Задръж — изръмжа Дужек. — Тоя кадър не е никакъв кадър, а още по-лошото е, че те го знаят. Второ, ти не си боен маг. Ако те загубим толкова рано…
Магьосникът сви рамене.
— Върховен юмрук, аз съм всичко, с което разполагате. Ще ги позадържа за известно време.
— Ще назнача Мостоваци, които да те пазят — каза Паран. — Резервите ни с муниции се попълниха…
— Голяма щедрост — прекъсна го Дужек. — Половин сандък, и повечето е с изтекла годност. Ако врагът успее да се приближи достатъчно, ще се озовеш под обстрела им, магьоснико. Не ми харесва това. Никак не ми харесва.
— Не твърдя, че на мен ми харесва — отвърна Бързия Бен. И млъкна. Чу как изскърцаха кътниците на Върховния юмрук.
— Капитане? — изсумтя Дужек.
— Да, сър?
— Трошачките и резачките поставени ли са? Можем ли да сринем тоя проклет склон?
— Хедж твърди, че всичко е заредено, сър. Можем да срутим всеки тунел и да сравним всеки окоп.
— Значи можем да се изтеглим и да оставим на панионците да си върнат… мешавица от кал и камънаци.
— Можем, сър.
— Което значи, че прекосихме половин континент само за да се изтеглим преди първия си сблъсък с противника.
— Временно изтегляне, сър — изтъкна Паран.
— Или можем да им разкървавим носовете… може би да премажем десет хиляди беклити и десетина магове на септарха. С цената на тази армия, включително и Бързия Бен тука. Добра ли е тази цена, господа?
— Това ще го решите вие — почна Паран, но Дужек го прекъсна:
— Не, капитане. Този път — не.
Бързия Бен се взря в очите на Върховния юмрук. „Обещал съм на Бърн. Двамата с капитана имахме… планове. За да опазим всичко това, сега казвам «не». Гръмваме окопите и се отдръпваме. От друга страна, аз съм войник. Подпалвач на мостове. А жестоката истина е, че цената е повече от добра. Правим го заради Уискиджак. Заради предстоящия щурм. Спасяваме живота на много хора.“ Погледна Паран и видя в очите му, че е осъзнал същото. Обърна се към Дужек.
— Върховен юмрук. Смятам, че цената си струва.
Дужек вдигна ръка и смъкна забралото на шлема си.
— Добре. Да действаме.
Бързия Бен изчака двамата да се отдалечат и въздъхна.
— Какво искаш, Бленд?
— Сър?
— Не ми говори на „сър“. Ще се върнеш ли най-после при отделението си, или искаш да останеш тук, за да видиш с очите си скорошната ми кончина?
— Мислех, че бих могла да… да помогна.
Той се обърна към нея и присви очи.
— Как?
— Ами… — Тя откъсна от шията си вързано на каишка камъче. — Този талисман го имам от няколко години.