Умът му се взриви от зверския гняв, кипнал в гърдите му…
На десет крачки по-назад, паднал на колене — толкова изтощен, че можеше само да гледа — Бързия Бен облещи невярващо очи към двамата вкопчили се в битка на живот и смърт противници. Паран беше почти невидим под гърчещата се, изтъкана от сенки Хрътка. „Не е соултейкън, не е превъплъщение. Това са две същества — човек и звяр — втъкани някак… едно в друго. А силата зад него — на Сянката. Куралд Емурлан.“
Земята под двамата противници се тресеше. Едно крило изпляска нагоре и се удари в близкото дърво. Кости и дърво изпращяха заедно. Кондорът нададе писък.
Прекършеният на едно коляно височина ствол рухна и прикова към земята пърхащото крило, после затисна единия крак и го премаза, преди да се затъркаля надолу, далече от двамата биещи се, сред вихрушка от клони и кора.
Челюстите на Хрътката се впиха в шията на кондора. Изпращя хрущял и кост.
Главата на птицата се отметна назад и глухо тупна на меката пръст.
Сенките, изтъкали надигналата се триумфално Хрътка, потръпнаха — и звярът изчезна.
Паран се претъркаля встрани от мъртвата птица.
Бързия Бен едва можеше да го познае под разкъсаната плът и кръв. Очите на чародея се разшириха, щом капитанът се надигна и се изправи. Кожата по дясната скула се беше смъкнала и оголила костта. Половината му ухо го нямаше, откъснато на крива резка, от която шуртеше кръв.
Паран бавно вдигна глава и срещна очите му.
— Какво стана?
Бързия Бен се изправи.
— Хайде с мен, капитане. Хващаме лабиринта да търсим лечител.
— Лечител ли? — попита учудено Паран. — Защо?
Магьосникът се взря в очите му и не видя в тях разсъдък. Хвана го под мишницата.
— Просто така. Хайде…
Пикър се запромъква надолу между клоните. Жива душа нямаше наоколо. От беклитите, преминали под тях преди половин камбана, бяха останали само разкаляни дири. Чуваше шума на битката нагоре по склона, при земния вал и може би зад него.
Магическите взривове, ударили легионите в основата на рампата, не бяха продължили — повод за безпокойство. Повече ги беше уплашила каменната лавина, но пътят й ги беше подминал на стотина крачки встрани. „Сякаш Бързия Бен е знаел къде сме. Някак. Още по-невероятното е, че проклетият магьосник успя да удържи под контрол свличането на една трета от склона. Може би ако се бяха появили дузина Върховни магове да му помогнат, щях да го повярвам. Или някой бог…“
С тази смразяваща мисъл в ума си започна да слиза по дървото.
По-рано в небето се бяха появили кондори и поне един от тях беше нападнал малазанската отбрана. За кратко. А къде се бяха дянали другите, нямаше представа.
„Поне не са тук, слава на Гуглата…“
Скочи от един човешки бой височина и се приземи с дрънченето на броня.
— Ловко беше.
Пикър се обърна рязко.
— Проклета да си, Бленд…
— Тихо!
— Знаеш ли къде са останалите?
— Повече или по-малко. Искаш ли да ги събера?
— Не би било зле.
— После какво?
„Проклета да съм, ако знам.“
— Просто ги доведи, Бленд.
— Слушам.
Паран се събуди с миризмата на повърнато и по вкуса в устата си разбра, че е от него. Изохка и се обърна на хълбок. Беше тъмно. Наблизо говореха приглушени гласове. Усети, макар и да не можеше да види много добре, че другите лежат в окопа, в който се беше озовал самият той.
„Други… ранени…“
Някой се приближи — едра, широка фигура.
Паран вдигна ръка към слепоочието си и потръпна, щом пръстите му докоснаха сухото черво по шева. Опипа предпазливо по дължината на раната и надолу до мократа превръзка, покриваща ухото му.
— Капитане?
— Ти ли си, Малът?
— Да, сър. Току-що се върнахме.
— Пикър?
— Всичко е наред, сър. Поодраскахме се малко по пътя, но нищо, което да ни забави особено.
— Защо е толкова тъмно?
— Няма факли, сър. Нито фенери. Заповед на Дужек — събираме се.
„Събираме се. Не, това за по-късно.“
— Бързия Бен жив ли е? Последното, което помня, е, че се приближавахме към един свален кондор…
— Да, макар че както чух, вие сте заклали гъската, капитане. Донесъл ви е тук и резачите са ви позакърпили… горе-долу. Главно повърхностни рани, ще се радвате да го чуете. Дойдох да ви направя отново красавец.
Паран бавно се надигна.
— Около мен има много войници, които се нуждаят повече от цяра ти, Малът.
— Вярно, сър, но Дужек каза да…
— Ще си нося белезите, лечителю. Виж какво можеш да направиш за ранените. Къде да намеря Върховния юмрук и Бързия Бен?
— В щаба, капитане. Голямата камера…
— Знам я. — Стана и постоя малко на място, докато замайването отмине. — Сега един по-важен въпрос — Къде съм?