Огромният меч на Каллор се заби в гърдите му, хлъзна се между ребрата и прониза сърце и дробове.
Уискиджак издъхна на острието — животът изтече от очите му, които се спряха за миг на Корлат, зареяха се и угаснаха.
Каллор изтръгна оръжието си.
И изведнъж се присви, пронизан от две железни стрели. Магията запълзя около железните пръчки и ги разсипа. Швирна кръв. Обезумял, Каллор надигна отново меча си срещу двете настъпващи пехотинки.
Жените бяха превъзходни. Биеха се като едно същество.
Но мъжът, с когото се биеха…
Смъртен писък — пехотинката отдясно залитна сред поток кръв, посегна да задържи развиващите се, изсипващи се от разпрания й корем черва и рухна на земята. Покритата й с шлем глава отхвърча от раменете й още преди коленете й да опрат земята.
Другата връхлетя срещу Каллор и мечът посече високо към лицето му.
Стъпка встрани, посичане отдолу, ръката отхвърча…
Но пехотинката вече бе замахнала с лявата ръка и дългият й нож се заби с все сила през ризницата в корема на Каллор.
Острието на меча му се вряза в гърлото й. Тя се завъртя рязко, цялата в кръв, и се строполи.
Задъхан, древният воин залитна назад и от разпрания му корем швирна жълтеникава кръв.
— Оковани! — изкрещя той. — Изцери ме!
„Горещ… лабиринт…“
„… не хаотичен… къде?“
Стегната като възел златиста вълна се стовари върху Каллор и го погълна в бесния си огън. Той изкрещя, полетя назад, затъркаля се и вълната го подгони, прониза го и го повали на земята сред кървави пръски.
Втора вълна се затъркаля към него, нажежена като зноя на слънцето…
Лабиринтът, който се разтвори около Каллор, бе като мръсно петно, грозен и мръсен процеп във въздуха… профуча около него… и той изчезна.
Златната магия потрепери и се разсипа.
„Не… такъв контрол. Кой?“
Тялото й беше престанало да се гърчи в спазми. Беше вече изтръпнало и някак странно отчуждено. Кръв бе напълнила едното й око. Трябваше да не спира да мига, за да го прочисти. Лежеше на земята, най-сетне осъзна тя. Каллор я беше ударил…
Някой коленичи до нея, една мека и топла длан я погали по бузата.
— Аз съм, Силвърфокс. Идва помощ…
Тайст Андий се помъчи да вдигне ръка, да направи някакъв жест към Уискиджак, но желанието си остана само в ума й, закръжи бясно, и тя разбра по мекия допир на влажната трева под дланта й, че ръката й няма да се подчини.
— Корлат! Погледни ме. Моля те. Бруд идва — и виждам един черен дракон, лети насам от запад — Орфантал ли е? Върховният главатар владее Висшия Денъл, Корлат. Моля те, дръж се…
Сянка над лицето й. Силвърфокс вдигна очи, лицето й беше разкривено от болка.
— Кажи ми — заговори тя. — Магията, която придружи предателството на Каллор; наистина ли беше толкова силна, че да те зашемети толкова дълго? Или ти се сдържа? За да прецениш най-удобния за тебе миг, наблюдавайки последствията от бездействието си — в края на краищата ти си го правила и преди, Тайсхрен, нали?
„Тайсхрен?“
Но хрипливият, раздран от болка глас, който й отвърна, бе на Артантос, знаменосеца.
— Силвърфокс. Моля те. Не бих го…
— Не би ли?
— Не. Уискиджак… той е…
— Знам — отряза го Силвърфокс.
„Един неизлекуван крак… така и не намери време — Бруд можеше да…“
„Той е мъртъв. О, мили мой, не…“
Замъглени фигури от всички страни. Малазански войници. Баргасти. Някой изплака, пронизително и скръбно.
Мъжът, когото бе познавала като Артантос, се наведе над нея. Магия бе разцепила плътта по лицето му — допирът на хаоса, осъзна тя. По-жесток допир, отколкото тя самата можеше да преживее. И разбра тогава в душата си, че Висшият маг не бе забавил реакцията си по своя воля. Това, че изобщо беше успял да направи нещо, беше… изключително. Срещна очите му и видя напластената болка, която продължаваше да го разкъсва.
— Сил…
— Корлат?
— Този мъж… — Думите едва се изтръгнаха от устата на Тайст Андий.
— Да? Той е Тайсхрен, Корлат. Онази част от мен, която е Найтчил, го познаваше от много години. Идвах, за да потвър…
— … благодари му.
— Какво?
— За… за своя… живот. Благодари му… — Не откъсваше очи от Тайсхрен. Тъмносиви, като на Уискиджак. — Каллор… изненада всички ни.
Мъжът потръпна и кимна.
— Съжалявам, Корлат. Трябваше да съм по-…
— Да. Аз също. И Бруд.
Усети тропот на копита по земята под себе си, вибрацията се усили и прониза костите й.
„Траурна песен. Барабани. Глъхнат. Коне, подкарани с все сила… не знаят защо, ала идат насам. Все по-близо. Лишени от разум, но изпълнени с тревогата на непонятните им господари.“
„Ала смъртта е яхнала вече това било.“