„Безсмислена.“
„Любими мой.“
„Той вече е твой, Гугла… усмихваш ли се?“
„Моят любим… вече е твой…“
Колкото и великолепен да беше, конят на Итковиан вече залиташе. Две камбани преди разсъмване Грънтъл го беше разбудил необичайно грубо.
— Нещо лошо става — беше изръмжал той. — Трябва да препуснем бързо към Корал, приятелю.
Сивите мечове не бяха спрели за през нощта — Итковиан се беше взирал след тях, докато нощният сумрак не ги скри от погледа му. Щит-наковалня бе решила да продължат, за да се притекат на помощ на Уискиджак. Самият той бе помислил, че е безразличен към това решение и към това, което означаваше заминаването им, но пустота някаква беше изпълнила сърцето му и сънят, който скоро след това го споходи, беше неспокоен. След грубото събуждане се бе опитал да разбере източника на това безпокойство, но той му убягваше.
Докато оседлаваше коня си, не обърна особено внимание на Грънтъл и неговия легион, и чак когато се метна в седлото и хвана юздите, забеляза, че даруджистанецът и хората му чакат наоколо спешени.
Итковиан изгледа Грънтъл намръщено.
— Смъртни мечо, какво сте решили?
Едрият мъж му отвърна с гримаса:
— Този път е нужна бързина. Този път — повтори той и погледна навъсено Стони — Трейк рискува с ядрото на своята мощ.
— Не е мой бог! — отсече Стони.
Грънтъл й отвърна с тъжна усмивка.
— Не е, уви. Ще трябва да продължиш с Итковиан, просто ще яздиш. Ние няма да ви чакаме, но може би ще повървим с вас… за известно време.
Итковиан не разбра и дума от всичко това. И попита:
— Грънтъл, през лабиринт ли ще тръгнете?
— Не. Е, не съвсем. Може би, откъде да знам? Просто знам — не знам как, — че легионът ми е способен на… ами, на нещо по-друго. Нещо… бързо.
Итковиан погледна Стони, след което сви рамене.
— Двамата със Стони Менакис имаме великолепни коне. Ще се постараем да не изоставаме много.
— Добре.
— Смъртни мечо.
— Кажи, Итковиан?
— Какво ни очаква напред, та толкова ви безпокои?
— Не съм сигурен, приятелю. Но чувствам гадене в стомаха си. Струва ми се, че скоро ще бъдем предадени.
Итковиан дълго помълча след тези думи, след което отрони:
— Сър, ако човек погледне скорошните събития с ясен поглед, би могъл да реши, че измяната вече е налице.
Грънтъл само сви рамене и се обърна към хората си.
— Плътно един до друг, нещастници! Само някой да се откъсне, и ще изостане.
Стони поведе коня си и спря до Итковиан.
— Знаеш ли какво предстои? — попита я Итковиан.
— Нищо най-вероятно — отсече тя и се метна на седлото. — Грънтъл сигурно си е чукнал главата…
Не успя да продължи, защото пред тях Грънтъл и легионът му сякаш в миг се стопиха, сляха се в някаква смътна и едва различима пъстра фигура, ниско над земята — и фигурата изведнъж се понесе напред като огромна котка и изчезна в нощта.
— Беру да ни пази дано! — изсъска Стони и извика: — След него! — Смуши коня си и двамата препуснаха.
Докато подминаваха лагера на Бруд, забелязаха, че се вдига бързо, въпреки че до утрото оставаше все още повече от камбана.
Видяха и лумналата ярко магия в небето на югозапад.
От време на време зърваха за миг в мрака напред съществото, след което препускаха — смътно жълто, нашарено с черни ивици, то сякаш се движеше през невъзможно висока трева, под гъста плетеница от дървеса, загърнато в сенки, плавно и неумолимо, убийствено бързо и безшумно.
После небето започна да изсветлява и хоризонтът на юг се открои — малки групи дървета и черен път на търговски кервани, лъкатушещ между тях.
Пъстрият звяр все така задържаше погледа им, почти неразличим сред ниските хълмчета.
Запотени и плувнали в пяна, конете се носеха напред, копитата биеха тежко и накъсано в меката пръст. Итковиан съзнаваше, че и двете животни няма да се съвземат след това тежко усилие. Смъртта им чакаше само да свърши изнурителната езда.
Горди и великолепни животни. Той се зачуди дали тази жертва си струва.
Преминаха през групите дървета и пътят започна леко да се изкачва по някакъв склон.
А след това, точно пред тях — фургони. Няколко души се обърнаха да ги погледнат.
И да бяха видели призрачното същество, не го показваха с нищо — никой не вдигна тревога, всичко изглеждаше спокойно. Итковиан и Стони подминаха малазанския ариергард.
Трясък на магия във въздуха — този път много по-близо. Войници, строени във фронт на хребета пред тях, готова за щурм армия, обърната на юг — която изведнъж започна да се разпръсва хаотично. Отчаянието го порази, заля го като вълна от жестока болка и неизмерима тъга.