Итковиан залитна в седлото и с усилие се изправи. Внезапна и смазваща тревога стегна сърцето му.
Стони викаше, обръщаше залитащия си кон надясно, към хълма, на който се издигаше малазанското знаме, увиснало унило в безветрения въздух. Итковиан я последва, но бавно и колебливо. Душата му потъваше в хладен ужас.
Конят му забави и се олюля, изпънал напред глава. Тръс, после ходом, бавно и изнурено, накрая спря на двайсетина крачки от подножието на хълма и се свлече на земята.
За да издъхне.
Изтръпнал, Итковиан измъкна ботушите си от стремената, прехвърли единия крак през задницата на коня и стъпи в тревата.
Вдясно видя Стони. Тя също беше оставила коня си — склонът го беше надвил — и се катереше бавно нагоре. Грънтъл и бойците му бяха пристигнали, отново в човешки облик, и се бяха струпали на билото, но сякаш не предприемаха нищо.
Итковиан извърна очи и тръгна покрай пътя, който се изпъваше в последната си отсечка надолу към мъртвата полоса и града зад нея.
Хладен ужас.
Нямаше го неговия бог. Неговият бог не можеше да отклони това, както го беше сторил веднъж, в една равнина на запад от Капустан.
Загуба и тъга, каквито никога не беше изпитвал.
„Истината. Която съм знаел. Била е в мен. Скрита, ала сега се разкри. Още не съм свършил.“
„Още не съм свършил.“
Вървеше напред, без да вижда войниците вляво и вдясно от себе си, премина неравната линия на фронта, оставяйки зад гърба си армия, която стоеше скръбна, със спуснати оръжия, прекършена още преди битката да е започнала. Прекършена заради смъртта на един мъж.
Итковиан не виждаше и не съзнаваше. Стигна до склона и продължи.
Надолу.
Надолу, където в плътни редици го чакаха Т’лан Имасс, срещу осемстотин К’Чаин Че’Малле.
Т’лан Имасс, които бавно, като един, започнаха да се обръщат.
Вълни от магия разтърсваха хълма.
Грънтъл изрева на войниците си да заемат позиция на южния склон. Стоеше на място, съвсем неподвижен, но все още треперещ вътрешно от божията сила. Изпълваше го заканата за гибел, невъзмутима и уверена, решимостта на хищника, която вече бе изпитал веднъж, в един град далече на север.
Зрението му се беше изострило, всяко най-дребно движение привличаше очите му. Осъзна, че е стиснал късите саби в ръцете си.
Видя как Орфантал излезе от лабиринта, с Бруд на крачка след него. Видя Стони Менакис, която гледаше трите паднали на земята тела. После бойният главатар мина покрай нея, хвърли само един бегъл поглед на трите трупа и закрачи към четвъртото тяло, по-близо до Грънтъл. Жена Тайст Андий. До нея се бяха присвили две фигури, с разкъсана плът, едната все още се гърчеше в хватката на свирепа магия. Другата… бе Силвърфокс. Лицето й беше обляно в сълзи.
Видя Круппе и Хетан и Кафал от двете му страни. Даруджистанецът беше пребледнял, с оцъклени очи. Странно, скръбта обикновено не надвиваше дебелия дару. Видя как Хетан изведнъж посегна да го задържи, преди да се свлече на земята.
Но човекът, когото търсеха очите на Грънтъл, не беше сред тях.
Той закрачи към южния хребет, за да огледа позицията на легиона си. Вече бяха извадили оръжия. Малко под тях се бяха строили Сивите мечове, явно готови да щурмуват града…
… град, загърнат в пушеци, осветен от блясъка на магии, на муниции, град, който се раздираше…
Очите му зашариха напред и спряха.
Итковиан.
Вървеше към Т’лан Имасс.
Рязък вик отекна от билото зад Грънтъл, той се обърна и видя как Силвърфокс се изправи до Корлат, обърна се рязко…
Ала десетките хиляди Т’лан Имасс вече гледаха Итковиан.
Грънтъл видя как приятелят му забави крачките си и спря на двайсет крачки от немрящите воини.
Осъзнала чак сега ставащото, Силвърфокс изпищя, затича…
„Да, Призовнице. А ти искаше да ги пратиш срещу К’Чаин Че’Малле.“ Не беше нужно да се приближава, за да чуе какво каза тогава Итковиан на Т’лан Имасс.
„Дойдох да взема болката ви. Сега ще ви прегърна…“
Усети изригналия ужас на своя бог, надвил собствения му…
Когато Т’лан Имасс се отзоваха.
Паднаха на колене. Сведоха глави.
„Ах, Призовнице…“
И вече беше много късно.
25.
Не може да има вярно и истинно описание на предателството, защото мигът се таи в самия себе си, внезапен, носещ осъзнаването, че човек би трябвало да пожертва собствената си душа, за да отрече онова, което е трябвало да стане. Не може да има вярно и истинно описание на предателството, ала за този ден разказът на Ормулогун е толкова близо до истината, колкото би могъл да се надява да достигне един смъртен…