… очите ни се срещнаха, моите и на Менас Лот, когато Ритуалът поиска да платим своята дан, и видяхме страха в очите си — нашата любов, мечтите ни за още деца, да попълнят празнините от онези, които бяхме изгубили по леда, слетият ни в едно живот, любовта ни, която сега трябваше да пожертваме…
… Аз, Каниг Тол, видях как ловците ми метнаха копията. Видях я как падна без звук, последната от нейната раса на този континент, и ако имах сърце, то щеше да се пръсне. Нямаше справедливост в тази война. Оставили бяхме зад себе си своите богове и бяхме коленичили пред олтара на жестокостта. Истина. И аз, Каниг Тол, не ще се отвърна от истината…
Умът на Итковиан се беше стъписал, мъчеше се да вдигне преграда срещу този потоп, да избяга далече от скръбния вик на собствената си душа, разбиваше сърцето му този порой от истини, тайните на Т’лан Имасс — „Не, на Ритуала — как — кълна се в Бивните на Финир — как сте могли да причините това на самите себе си!?“
Не можеше да избяга. Беше прегърнал болката им и пороят от спомени го унищожаваше. Твърде много, твърде жестоки — съживени, всеки миг се бе съживил в тези изгубени същества — и той се давеше.
Беше им обещал облекчение, но вече знаеше, че ще се провали. Нямаше край, нямаше как да обхване този изпълнен с копнеж дар, тази отчаяна, молеща страст.
Беше сам…
… аз съм Пран Чоул, трябва да ме чуеш, смъртни!
Сам. Повяхваше…
Чуй ме, смъртни! Има едно място… аз мога да те заведа! Трябва да понесеш всичко, което ти даваме — не е далече, не е дълъг пътят — отнеси ни, смъртни! Има място!
Повяхваше…
Смъртни! Заради Сивите мечове — трябва да го направиш! Да издържиш… Да успееш… и ще ги дариш. Мога да те отведа!
Заради Сивите мечове…
Итковиан се пресегна…
… и една ръка, силна и топла, го стисна за китката…
Земята пълзеше под нея. Лишеи — със зелени стъбълца и зелени чашки, чашките пълни с червено; друг вид, бели като кост, къдрави като корал; а под тях сива коприна над полузаровените в пръстта камъни — цял свят се таеше тук, на една педя над земята.
Бавният й, неумолим ход унищожаваше всичко това, покосяваше крехката плетеница от лишеи. Искаше й се да заплаче.
Отпред, вече много близо — клетката от кости и кръпки кожа, съществото, стаено в огромната безформена сянка.
Което продължаваше да я зове, да я вика отчаяно, с жестока настойчивост.
Да посегне.
Да докосне отвратителната мъртвешка преграда.
Мхаби изведнъж замръзна на място, някаква огромна, невидима тежест я притисна към земята.
Нещо се беше случило.
Земята под нея се заогъва, мълнии засвяткаха през трупащия се мрак на забвението, въздухът изведнъж се нажежи. Далечен тътен…
Тя се сви на кълбо, натисна с едната ръка и успя да се обърне по гръб. Вдиша хрипливо с пресъхналите си дробове и се взря…
Ръката го държеше. Итковиан започна да разбира. Зад спомените чакаше болката, чакаше всичко, което бе дошъл да поеме. Отвъд спомените, опрощението беше неговият ответен дар — стига само да оцелееше…
Ръката го водеше. През свят, разгръщащ се в нечий ум. Но той крачеше през него като великан и същинската земя оставаше далече под него.
Смъртни, пръсни тези спомени. Освободи ги, за да напоят земята с дара на този сезон. Към земята, смъртни — чрез теб те могат да върнат живот на една умираща, опустошена земя.
Моля те. Трябва да разбереш. Мястото на спомените е в пръстта, в камъка, във вятъра. Те са незримият смисъл на земята, онзи, който трогва душите на всички, които искат да го погледнат — да го погледнат истински. Докосване, смътен шепот, старо, почти заглъхнало ехо — към което смъртният живот добавя своето.
Напои този сънен пейзаж, смъртни.
И знай това. Ние коленичим пред теб. Смълчани в сърцата си пред това, което ни предлагаш, което предлагаш на самия себе си.
Ти си Итковиан и си готов да прегърнеш Т’лан Имасс.
Разпилей тези спомени — поплачи за нас, смъртни…
Тежък, настръхнал черен облак, затулил доскорошния безформен, безцветен и невъзможно далечен купол — разширява се с тътен и изпълва цялото небе, повлича тъмната си пелена през издутата дъга. Пурпурни мълнии засвяткаха от хоризонт към хоризонт.
Загледа се в падащия, спускащия се стремглаво надолу… дъжд… не, градушка…
Градът удари. Барабанен тътен по земята, звукът изпълни ушите й… все по-близо…
И я помете.
Мхаби изпищя и вдигна ръце нагоре.
Всеки удар бе като взрив. Бе нещо повече от замръзнал дъжд.
Живот. Древен, отдавна забравен живот.
И спомени…
Валяха спомени.
Болката беше непоносима…