После секна за миг, една сянка се плъзна над нея, близо, фигура, присвита под трополящите късове лед. Топла, мека длан на челото й, глас…
— Не остана много, мило момиче. Тази буря — неочаквана… — гласът прекъсна, изохка под усилилата се градушка — и все пак… чудесно. Но ти не бива да спираш сега. Ето, Круппе ще ти помогне…
Заслони я колкото можа от ледените парчета и я повлече напред, все по-близо…
Силвърфокс се скиташе. Изгубена, почти заслепена от несекващите сълзи. Онова, което бе започнала като дете, на една отдавна забравена гробна могила край град Пейл — онова, което бе започнала така отдавна — сега изглеждаше жалко.
Беше се отрекла от Т’лан Имасс.
Беше изоставила Т’лан Ай.
Но само за малко — или така поне беше искала. За кратък срок, в който щеше да сътвори свят, който да ги очаква. Духовете, които беше събрала, духове, които щяха да служат на древния народ, да станат техни богове — беше решила да ги накара да донесат изцеление на Т’лан Имасс, на техните безутешни души.
Свят, където майка й щеше отново да е млада.
Свят на сънища, дар от К’рул. Дар от даруджистанеца, Круппе.
Дар на обич, заради всичко, което беше отнела от майка си.
Но Т’лан Ай й бяха обърнали гръб, мълчаха и не отвръщаха на отчаяния й зов — а сега и Уискиджак беше мъртъв. Двете морски пехотинки, жените, от чието неотклонно присъствие беше започнала да зависи — повече, отколкото самите те можеха да разберат. Две жени, убити, за да защитят нея.
Уискиджак. Всичко, което беше Татърсейл в нея, ридаеше с неутешима скръб. И на него беше обърнала гръб. Но той бе излязъл на пътя на Каллор.
Беше го направил, защото бе останал мъжът, какъвто винаги е бил.
А сега беше изгубила и Т’лан Имасс. Човекът, Итковиан, смъртният, Щит-наковалня без бог, който бе поел в себе си избитите хиляди на Капустан — той беше разтворил ръцете си…
„Не можеш да поемеш болката на Т’лан Имасс. Ако твоят бог все още беше с теб, щеше да ти откаже тази мисъл. Не можеш. Твърде много са. А ти, ти си само човек — сам — не можеш да поемеш бремето им. Невъзможно е.“
„Съкрушително храбър си.“
„Но е невъзможно.“
„Ах, Итковиан…“
Храбростта я беше надвила, но не собствената й — нейната храброст не беше силна — не, храбростта на тези около нея. Отвсякъде — Кол и Мурильо с тяхното погрешно чувство за чест, които бяха отвлекли майка й и сега несъмнено бдяха над нея, докато бавно издъхва. Уискиджак и двете пехотинки, Итковиан. И дори Тайсхрен, който се беше разкъсал, за да отприщи лабиринта си и да прогони Каллор. Необикновена, толкова погрешна и трагично подвеждаща храброст…
„Аз съм Найтчил, Древна богиня. Аз съм Белурдан, теломенецът, Трошача на черепи. Аз съм Татърсейл, която някога беше смъртна. И съм Силвърфокс, превъплътената Хвърлячка на кости, Призовницата на Т’лан.“
„А бях победена.“
„От смъртни…“
Небесата натежаха. Тя погледна нагоре. С разширени, невярващи очи…
Вълкът се мяташе, блъскаше се в костените решетки на клетката си — клетката му…
„… моите ребра. Затворен. Умиращ…“
„А тази болка е и моя.“
Гърдите му горяха в огън, болката беше непоносима, взривяваше го, идваше сякаш някъде отвън, покриваше с язви кожата, изпъната над ребрата му…
… и в същото време не се усилваше, а сякаш заглъхваше, сякаш с всяка нова рана му поднасяха нещо, някакъв дар…
„Дар? Това страдание? Как — какво е то? Какво идва към мен?“
Старо. Толкова старо. Горчиво-сладки, забравени мигове на почуда, на радост, на скръб — буря от спомени, не негови — толкова много, идват като късове лед и се топят с мигновения сблъсък — усещаше плътта си изтръпнала под несекващия порой…
… Изведнъж бе отхвърлен назад…
Примига в тъмното. Единственото му око беше толкова сляпо, колкото и другото — онова, което беше загубил при Пейл. Нещо туптеше в ушите му. След това — звук. Писък, подът и стените се тресяха, дрънчаха вериги, от ниския таван се сипеше прах. „Кой? Какво?“
Нокти задраха в каменния под до главата му, трескаво, жадно.
„Протягат се. Иска ме. Кое? Какво съм за него?“
Трясъците отвън се приближаваха. След тях — гласове, отчаяни ревове от другата страна на стените… по някакъв коридор навярно. Трясък на мечове, писъци и хъхрене от разпрано гърло, дрънчене на броня.
Ток извърна глава… и видя нещо в тъмното. Огромно, изпънато в невидимите окови, съществото запищя пронизително и несекващо. Ръцете, увенчани с дълги нокти, се протягаха умолително напред, то посягаше за…
„За мен.“
Сива светлина проблесна в килията и за миг очерта чудовищното, покрито с тлъстини влечуго, оковано срещу Ток, с очи, лъснали от ужас. Камъкът на един разтег от чудовището беше целият надраскан с дълбоки жлебове, безумен кошмар, събудил ужаса на малазанеца… защото беше кошмар, който съзнаваше в самия себе си.