— Ток-младши? — повтори Пикър. — Ток? Но той е…
— Пленник на Пророка, уви. Печален факт, а аз не обичам да бъда опечалявана. Дразни ме. Неизмеримо. Та както казвах, имам една идея. Вие ми съдействате в освобождението, аз изцерявам тези от вас, които са ранени — което, изглежда, в случая означава всички.
Пикър посочи Бленд.
— Готово. Започни с нея.
Щом жената пристъпи в стаята, Бъклънд изрева и се дръпна панически от вратата.
Пикър вдигна очи. В коридора зад прага стоеше огромен вълк и очите му святкаха в прашния сумрак.
Жената се озърна небрежно през рамо.
— О, не се безпокойте. Това е Баалджаг. Гарат обикаля наоколо, предполагам. Избива панионци, подозирам. Придобил е вкус особено към сиърдомини… я да видим сега горкичката жена — е, ще те оправим ей сегичка, мила…
— Какво в името на Гуглата става там?
В другия край на ниската стена стълбището осигуряваше достъп до парапета с изглед към пристанището и залива зад него — или поне така беше заключил Паран, тъй като друго обяснение нямаше. Все едно, някой се опитваше да се качи и му пречеха, а ако можеше да се съди по крясъците, онова, което се опитваше да излезе на плоския покрив, хвърляше защитниците в паника.
Бързия Бен, който се бе свил до Паран, надигна съвсем лекичко глава.
— Не знам и не искам да надничам — отвърна той на въпроса на капитана, — но да се надяваме, че отклонението ще помогне. Не мога повече да ни задържам тук, без кондорите да ни забележат.
— Нещо, изглежда, ги държи заети — заяви Спиндъл. — И ти го знаеш, Бързак. Само един от тях да имаше време да погледне по-внимателно и вече щяхме да храним пиленцата му в гнездото.
— Прав си.
— Тогава какво в името на Гуглата все още търсим тук?
— Тук сме — изхъхри Бързия Бен, — защото трябва да сме тук…
— Млъкни — изръмжа Паран и избърса от очите си това, което мислеше за пот. Ръката му се оцапа в червено — шевовете по скулата му се бяха разхлабили. — Не си прав, Бързак. Тук трябваше да сме ние с теб. Малът, ако е останало нещо от Мостоваците, в този момент те имат нужда от теб.
— Да, капитане, и това, че го знам, ме гложди отвътре.
— Добре. Тогава слушайте. Огнената бездна се е развихрила в цитаделата под нас. Представа нямаме кой води битката, но знаем едно — сред панионците нямаме приятели. Тъй че, Малът, взимай Спиндъл и останалите — онзи капак ей там изглежда достатъчно хлабав, за да се отвори, дори да е заключен.
— Да, капитане. Само че как да стигнем дотам, без да ни видят?
— Със спринт, лечителю. Но ако не искате да рискувате…
Малът погледна Спиндъл, после — Деторан и Тротс. Накрая Анци. Сержантът кимна. Малът въздъхна.
— Да, сър. Ще пробваме.
Паран погледна Бързия Бен.
— Някакви възражения, магьоснико?
— Не, капитане. Поне… — И млъкна.
„Поне те имат по-добър шанс да се измъкнат. Разбрах те, Бързак.“
— Добре. Малът, когато сте готови, бегом.
— Бутай и тегли, капитане.
— И вие.
Отделението хукна към капака.
Дужек повлече ранения войник към вратата и чак след това забеляза, че краката му останаха на земята — дирята кръв, тръгваща от двата отсечени крайника, засъхна още преди да го довлече до прага. Той пусна трупа и се опря изтощен на рамката.
К’Чаин Че’Малле се беше врязал в ротата само за десетина мига и въпреки че беше изгубил едната си ръка, изобщо не спря, а продължи на запад да потърси нова рота окаяни малазанци.
Елитната охрана на Дужек от унтанска тежка пехота лежеше посечена пред сградата, в която бяха натикали Върховния юмрук. Верни на клетвата си, бойците бяха дали живота си, за да го защитят. В момента обаче Дужек предпочиташе да се бяха провалили — или още по-добре, да бяха побягнали.
В сраженията от заранта с беклити, урдомани и сиърдомини, Воинството на Едноръкия се беше държало здраво. А когато се появиха десетина К’Чаин Че’Малле, морантските муниции — трошачки и подпалвачки — унищожиха първите Ловци на К’елл. Същата съдба сполетя втората вълна. Когато дойде третата, мунициите бяха на привършване и войниците започнаха да гинат с десетки. Петата и шестата вълна бяха посрещнати само с мечове и битката се превърна в касапница.
Дужек нямаше представа колко са останали от петте хиляди малазанци, докарани в града. Не допускаше, че все още съществува плътна отбрана. Битката се беше превърнала в лов. В прочистване на последните малазански гнезда на съпротива от К’Чаин Че’Малле.
Доскоро все още можеше да чува шумовете на битката — от рухващи стени и от магия може би — от цитаделата, въпреки че, след като си го помисли, май грешеше в това — тътенът идваше по-скоро от буреносния облак, изпълнил небето на юг: назъбените мълнии цепеха небето и се забиваха в морските вълни. Грохотът им вече надмогваше всички други звуци.