— Корлат!
— Дръпнете се от мен, главатарю. Ще се превъплътя… И ще отлетя при брат си.
— Като приключите с проклетите кондори, ще можеш ли да…
— Тази битка е изгубена, Каладън Бруд. Отлитам, за да спася Орфантал.
Закрачи надолу по склона и разгъна силата в себе си. Драконова кръв, студена като лед в жилите й, закана за мъст. Жестока, неумолима жажда.
„Криле, към небето!“
Заострената като клин глава се изви, очите се приковаха в кондорите, обкръжили родния й брат. Ноктестите й пръсти потръпнаха и се изпънаха в очакване.
Каладън Бруд стоеше на самия ръб на склона, стиснал чука в ръцете си. К’Чаин Че’Малле бяха спрели атаката си срещу Легиона на Трейк — гигантският тигър издъхваше, обкръжен от всички страни от святкащи мечове — и вече газеха през малазанските редици, като избиваха десетки бойци. Други бяха подгонили Сивите мечове, чийто строй се беше пръснал пред далеч по-бързите Ловци.
Баргастите се спускаха по двата фланга, за да пролеят и те своята кръв в касапницата.
Бойният главатар бавно се извърна и огледа хълма зад себе си. Три тела. Четирима малазански войници бяха отнесли изпадналия в несвяст Круппе на билото и тъкмо го полагаха на земята.
Очите на Бруд се задържаха на Круппе, учудени от този внезапен, необясним припадък.
Десетките хиляди Т’лан Имасс все още бяха на колене, неподвижни и смълчани пред Итковиан, който също се беше смъкнал на колене, като тяхно смъртно отражение. Онова, което ставаше там, ги беше отнесло далече, много далече, някъде, откъдето като че ли никога нямаше да се върнат — във всеки случай не и преди да е станало късно.
„Няма избор.“
„Бърн… прости ми…“
Каладън Бруд отново се обърна към града. Погледна кипящите по мъртвата полоса тълпи и бавно надигна чука си…
… и замръзна.
Навлязоха в поредния коридор, пълен с трупове. Пикър се намръщи.
— Госпожо, колко души е тази армия на сегюле, за която споменахте?
— Трима са, миличка. Явно, че сме на правия път…
— Правият път към какво, лейди Енви?
Жената се обърна.
— Хм, интересен въпрос. Сегюле явно лобират за аудиенция с Пророка, но знаем ли със сигурност, че Пророкът е взел Ток-младши със себе си? Всъщност не е ли по-вероятно нашият приятел да лежи окован във вериги някъде долу?
— Ей там като че ли има площадка — обади се Бленд. — Може да е стълбище…
— Какъв остър поглед — промърмори одобрително лейди Енви. — Баалджаг, мило кутренце, ще бъдеш ли така добра да минеш в челото?
Огромната вълчица се промъкна безшумно покрай тях и успя също толкова безшумно да изгази през труповете чак до другия край, където спря и обърна дългата си муцуна. Очите й бяха като тлеещи въглени.
— Аха, чисто е — въздъхна лейди Енви и плесна с ръце. — Хайде, мрачни малазанци.
Тръгнаха и Бленд дръпна Пикър за ръкава.
— Лейтенант… отпред има бой.
Стигнаха до площадката. Мъртвите урдомани лежаха накуп, телата им бяха задръстили стълбището, водещо нагоре. Второто стълбище, спускащо се надолу, беше чисто — виждаше се само диря от засъхнала кръв.
Бленд пристъпи напред и огледа стъпалата.
— В кръвта има следи. Три чифта… първите са, ъъъ, кокалести, след тях — от мокасини, жена според мен…
— От мокасини? — учуди се лейди Енви. — Колко странно. Кокалестите ще са най-вероятно или на Туул, или на Ланас Тог. Кой ли може да е вървял след тях? Каква мистерия! А последните следи?
Бленд сви рамене.
— Изтъркани ботуши. Мъжки.
Шумът от боя, който Бленд беше засякла преди малко, вече беше доловим за всички — някъде откъм горното стълбище и далечен, вероятно от най-горния етаж, който се падаше поне на дванайсет нива над главите им.
Баалджаг спря до Бленд, наведе глава и подуши следите, водещи надолу.
След миг изхвърча натам като сива мълния и изчезна.
— Тъй! — каза лейди Енви. — Проблемът, изглежда, е решен, не мислите ли? Измъченото ни кутре притежава известен… усет за Ток-младши. Афинитет, по-точно.
— Прощавай — сопна се Пикър, — но накъде биеш, в името на Гуглата?
„Още една загадъчна фраза от тая жена и ще й пръсна мозъка.“
— Е, не бъди груба. Все едно, ще призная, че става дума за тайна, но тъй като тайната не е моя, мога да говоря за нея съвсем свободно.
— Клюки — измърмори един от войниците зад Пикър.
Лейди Енви се обърна рязко.
— Кой каза това?
Никой не се обади.
— Ненавиждам клюките, държа да го знаете всички. Е, да ви разкажа ли сега приказчицата за двама древни богове, всеки от които е намерил смъртна плът — или по-скоро, донякъде смъртна плът в случая с Баалджаг, но прекалено смъртна плът в случая с нашия скъп Ток-младши?